Роджър Зелазни - Принц на Хаоса

Една сянка прекоси прага и чух нечие прихване.

— Мътните да ме вземат? Значи така си прекарвате времето в Хаос, а?

— Люк! — възкликнах аз. Той се приближи към мен; моите „танцьори“ се сринаха на пода и се превърнаха в малки сиви купчинки. — Какво правиш тук?

— Продавам гробищни парцели — каза той. — Искаш ли да ти предложа някой?

Беше облечен с червена риза и кафяви бричове, затъкнати в кафявите му ботуши от чортова кожа. От раменете му се спускаше светлокафяво наметало. На лицето му бе цъфнала огромна усмивка.

— Не трябваше ли да седиш на трона си?

Усмивката му отстъпи за момент пред леко учудване, но мигом се завърна.

— О, имах нужда от малка почивка. Ами ти? Скоро май ще има някакво погребение?

Кимнах.

— Малко по-късно — казах аз. — Аз също поспрях, за да си почина. Как успя да се озовеш тук все пак?

— Надуших те както обикновено. Щеше ми се да поприказвам с някой по-интелигентен събеседник.

— Сериозно. Никой не знаеше, че ще дойда тук. Аз самият не го знаех до последния миг. Аз…

Зарових ръце в джобовете си.

— Не си ми пробутал пак някое от твоите сини камъчета, нали?

— Не, не е толкова просто — отвърна той. — Имам нещо като съобщение за теб.

Изправих се и тръгнах към него, вгледан внимателно в лицето му.

— Добре ли си, Люк?

— Разбира се. Както обикновено пращя от здраве.

— Да се озовеш толкова близо до Хаос не е въпрос на някоя елементарна хитринка. Особено ако никога преди не си идвал тук. Как успя да го сториш?

— Ами, доста неща са ми минали през главата, друже. Да речем, че ми е в кръвта.

Той отстъпи от вратата, а аз излязох навън. Почти без да се замисляме, тръгнахме с отмерена крачка, без някаква определена посока.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — отбелязах аз.

— Ами, баща ми е прекарвал доста време тук. Всъщност тук някъде се е срещнал с майка ми.

— Не знаех за това.

— Откъде би могъл да знаеш? Ние никога не говорехме за близките си, не помниш ли?

— Да — казах. — Пък н никой така и не успя да ми каже, откъде е дошла Джасра. И все пак Хаос… Трябва да е била доста далеч от дома.

— Всъщност тя е била доведена от някоя от близките Сенки — обясни Люк.

— Доведена?

— Да, работила е доста години като камериерка. Започнала е съвсем млада, струва ми се — в имението Хелграм.

— Хелграм? Та това е родът на майка ми!

— Точно така. Тя е била и компаньонка на лейди Дара. Така именно е изучила Умението.

— Джасра е учила магия при майка ми? И се е срещнала с Бранд в Хелграм? Това означава, че Хелграм вероятно имат нещо общо със заговора на Бранд, Черния път и войната…

— …и така лейди Дара тръгнала, за да открие баща ти.

— Защото е искала да стане адепт едновременно на Логрус и на Лабиринта, така ли?

— Може би — каза той. — Аз не съм бил там. Още ме е нямало.

Повървяхме по каменистата пътека, която отбиваше встрани край гъсталак от мрачни храсти, минаваше край каменна гора и се прехвърляше по тясно мостче над черен поток, в който се отразяваха облаците и високите клони на дърветата. Няколко нападали листа прошумоляха, подгонени от блуждаещия вятър.

— Как така не си ми споменавал за това напоследък? — попитах аз.

— Смятах да ти кажа, но все отлагах за друг път — каза Люк. — Толкова неща ми се насъбраха.

— Така си е. Всеки път, когато се срещахме, все изникваше нещо. Но сега… Да не би да си решил, че няма закъде повече да отлагаш и че трябва на всяка цена да узная за това?

— О, не съвсем. — Люк спря и се облегна на един надгробен камък. Дясната му ръка сграбчи плочата, кокалчетата му побеляха от напрежението. Част от каменния ръб се превърна в прах, който се посипа по земята като ситен сняг. — Не съвсем — повтори той. — Споменах го между другото. Може би информацията ще ти свърши някаква работа, може би — не. Кой знае.

Изведнъж плочата поддаде със скрибуцане и изпод дланта на Люк се изтърколиха няколко по-едри камъчета от нея. Той като че ли не забелязваше това, или пък не му обръщаше никакво внимание.

— Защо тогава си бил целия този път?

Люк пусна плочата, обърна се в посоката, от която бяхме дошли, и тръгна натам.

— Пратиха ме, за да ти съобщя нещо, и аз не можах да откажа — каза той след две-три крачки. — Реших, че ако започна по-отдалече, ще ми е по-лесно да стигна до същественото.

Нещо се пропука с трясък зад гърба ми. Обърнах се и видях как надгробната плоча се разпадна на малки парченца, които се смесиха с камъчетата на пътеката.

— Я да ти видя ръката — казах.