Роджър Зелазни - Принц на Хаоса

Той изостави пътеката и се насочи тичешком към подножието на един близък хълм. Двамата с Люк го последвахме. Някъде зад нас се разнесоха възклицанията на преследвачите, които тъкмо се бяха измъкнали от камъка.

Видях нещо да проблясва между две дървета някъде напред. Като че ли точно натам бяхме тръгнали. Когато се приближихме, очертанията станаха по-ясни и аз осъзнах, че това всъщност е подобието на Лабиринта, което бях видял в мавзолея.

Татко не забави темпото си, а се спусна право към нещото. И изчезна. Зад нас проехтя нов вик. Люк премина втори през вибриращия образ, а аз го последвах по петите.

Миг по-късно вече тичахме по прав, блестящ тунел с перленобели стени. Хвърлих поглед назад и забелязах, че той се затваря след мен.

— Не могат да ни последват — извика Коруин. — Този край вече е запечатан.

— Тогава защо бягаме? — попитах аз.

— Все още не сме в безопасност — отвърна той. — Движим се през владенията на Логрус. Ако ни мернат тук, можем да си имаме проблеми.

Продължихме да тичаме по тунела и аз се обадих отново:

— През Сенките ли бягаме?

— Да.

— В такъв случай, колкото по-далече стигнем, толкова по-добре…

Конструкцията се разтърси и ми се наложи да разперя ръце, за да запазя равновесие.

— Опаа — обади се Люк.

— Аха — съгласих се аз. Тунелът започна да се разпада. От стените и пода се отчупиха големи отломки. През появилите се отвори прозираше само мрак. Продължихме напред, като ги прескачахме. Внезапно нещо удари напълно безшумно тунела за втори път и всичко около нас се разпръсна на безброй малки частички.

Паднахме.

Е, не точно падахме, а по-скоро се носехме из някаква сумрачна мъгла. Около нас вече нямаше под, стени или каквото и да е друго. Усещането беше като при падане, само дето не се виждаха никакви ориентири, за да можем да доловим движението.

— Проклятие! — чух гласа на Коруин.

Носехме се, падахме, летяхме — или каквото там правехме — известно време и той промърмори:

— Бяхме толкова близо!

— Там има нещо — обади се неочаквано Люк и посочи някъде вдясно.

Там се мержелееше някаква сивкава маса. Свързах съзнанието си с Колелцето и насочих една силова нишка в тази посока. Каквото и да имаше там, то не беше живо същество. Заповядах на нишката да ни поведе.

Не усетих някакви признаци на движение, но нещото стана по-голямо, прие познати очертания и започна да придобива лек червеникав оттенък. След като различих и стабилизаторите, вече знаех какво ни очаква.

— Прилича на онази твоя картина на Поли Джексън — каза Люк. — Има даже сняг по капака.

Да, приближавахме се точно към моя червено-бял Шевролет ’57.

— Това е овеществен образ. Извличали са го и преди от съзнанието ми — отвърнах аз. — Може би защото споменът за него е особено ярък, тъй като обичах да го гледам често. Освен това си струва — доста удачен избор в нашето положение.

Пресегнах се към дръжката на вратата, хванах я и натиснах бутона. Вратата — разбира се — не беше заключена. Баща ми и Люк също се хванаха за автомобила. Отворих вратата, седнах зад волана и отново я затворих. Двамата вече се бяха качили. Ключовете си бяха на мястото, точно както очаквах.

Опитах да запаля. Двигателят ми се подчини безпрекословно. Загледах се напред в бездънната белезникава безкрайност. Включих фаровете, но ефектът беше почти нулев.

— Сега какво? — попита Люк.

Включих на първа, освободих ръчната спирачка и отпуснах съединителя. Натиснах газта и ми се стори, че колелата се въртят. Няколко мига по-късно превключих на втора, малко след това на трета.

Подадох още газ. Мъглявата гледка пред нас като че ли изсветля леко, но аз си помислих, че това най-вероятно се дължи на продължителното взиране. Не усещах някакво особено съпротивление в кормилото. Натиснах по силно педала на газта.

Най-неочаквано Люк се пресегна и включи радиото.

— …несигурни за шофиране — долетя мигом гласът на говорителя. — Затова ви съветваме да поддържате умерена скорост.

Последва „Керван“ на Уинтън Марсалис.

Приех съобщението съвсем на сериозно и намалих скоростта. Това предизвика ефект на леко триене, сякаш се плъзгахме по лед.

Последва усещане за движение и далечината като че ли просветна. Едновременно с това ми се стори, че тялото ми придоби допълнителна тежест и потъна по-дълбоко в седалката. След малко чувството, че се движим по твърда повърхност, стана доста по-осезаемо. Зачудих се какво ли би станало, ако завъртя кормилото, но реших да не опитвам.