Роджър Зелазни - Принц на Хаоса

Звукът от триенето на гумите стана по-твърд. Отляво и отдясно се появиха смътни очертания, които засилиха усещането за движение и скорост. Далеч напред светът изглеждаше още по-ярък.

Намалих още — започнах да усещам, че се намираме на истински път с доста лоша видимост. След няколко минути фаровете също поеха реалната си роля, разкривайки няколко отминаващи очертания, които добиха формата на дървета, насипи, храсти и скали. Огледалото за обратно виждане продължаваше да отразява познатата празнота.

— Като в доброто старо време — каза Люк. — Отиваме за пица след кофти вечер.

— Ъхъ — съгласих се аз.

— Надявам се, че другото ми „аз“ ще се сети да отвори пицария в Кашфа. Хич няма да е излишна, не мислиш ли?

— Ако стане така, непременно ще се отбия.

— Къде мислиш, че ще ме запрати цялата тази бъркотия?

— Не знам, Люк.

— Искам да кажа, че не мога да продължавам да пия кръвта ти. Ами другият Рнналдо?

— Мисля, че мога да ти предложа работа, която ще реши проблема — обади се Коруин. — Поне за известно време.

Дърветата вече си бяха съвсем истински, а наоколо се носеше доста убедителна мъгла. Влагата покри предното стъкло с малки капчици.

— Какво искаш да кажеш?

— Минутка само.

Сред мъглата се появиха и първите реални щрихи на пейзажа. Изведнъж осъзнах, че се движим не по асфалт, а по доста равен черен път. Намалих още малко, за да избегна излишните рискове.

Един голям фрагмент от мъгливата пелена изчезна или беше отнесен от вятъра и пред нас се появи огромно дърво. Част от почвата около дънера му светеше с неонова светлина. Картината ми се стори странно позната…

— Тук някъде трябва да е твоят Лабиринт, нали? — попитах аз. Пътят изсветляваше все повече. — Файона ме доведе веднъж тук.

— Да — каза баща ми.

— Неговият образ се противопостави на Логрус в мавзолея и след това ни поведе през тунела, нали?

— Да.

— Значи… той също притежава разум. Като другия в Амбър, като Логрус…

— Така е. Спри ей там, в разчистения участък край дървото.

Завъртях волана и насочих колата към равното място, което му бе посочил. Мъглата си беше все още тук, но вече не чак толкова гъста, колкото в началото. Сигурно беше някъде около полунощ, ако се съдеше по играта на сенките наоколо, но блясъкът на ексцентричния Лабиринт озаряваше всичко по-ярко от дневна светлина.

Слязохме от шевролета и Коруин каза на Люк:

— Духовете на Лабиринта не съществуват дълго.

— И аз чух нещо подобно — отвърна му Люк. — Да знаеш някакви полезни трикове за такива като мен?

— Знам ги до един. Налага ми се.

— О?

— Татко… — почнах аз. — Искаш да кажеш…

— Да — отговори ми той. — Нямам никаква представа къде се намира моят оригинал.

— С теб се срещах напоследък, нали? Ти си онзи, който посещаваше Амбър?

— Да.

— Разбирам. И все пак ти не си като останалите.

Той протегна ръка н я сложи на рамото ми.

— Не съм. — И погледна към Лабиринта. — Аз създадох това нещо. Аз съм единственото създание, което е преминавало някога по него, следователно и единственият дух, който този Лабиринт може да призове. Той гледа на мен като на нещо повече от свой инструмент. Ние поддържаме връзка и той, изглежда, е склонен да вложи в мен нужната енергия, за да продължа да съществувам. Така е от доста време насам. Имаме си общи планове, макар връзката ни да изглежда по-скоро символична. Предполагам, че духовете на Лабиринта в Амбър и тези на Логрус са много по-нетрайни.

— Мога да го потвърдя — казах аз.

— …с изключение на една от тях, на която ти си помогнал. Благодаря ти за това. Сега тя е под моя закрила и така ще бъде докато времето й изтече.

Коруин пусна рамото ми.

— Все още не си ме запознал както му е редът с твоя приятел — каза той.

— Извини ме. Наистина забравих. Люк, искам да те запозная с баща си — Коруин Амбърски. Сър, това е Люк, известен по-скоро като Рииалдо, син на твоя брат Бранд.

Очите на Коруин се разшириха за миг, но той протегна ръка, изучавайки лицето на Люк.

— Радвам се да запозная с приятеля на сина си, който освен това е и мой роднина.

— За мен е удоволствие, сър.

— Чудех се какво в теб ми изглежда толкова познато.

— Добре, че някои истини изплуват постепенно на повърхността. Така човек успява да поуталожи страстите си.

Татко се засмя.

— Вие двамата къде се запознахте?

— В училище — отвърна Люк. — В Бъркли.

— Логично. Трудно бихте се срещнали в Амбър — каза Коруин и се обърна към Лабиринта. — Бих изслушал с удоволствие историята ти, но първо искам на свой ред да ви представя някого. Елате с мен.