Роджър Зелазни - Принц на Хаоса

Люк я изтръска и я протегна. До основата на показалеца му трепкаше мъничко пламъче. Той го притисна с палеца си и то изгасна. Закрачих по-бързо и Люк ме настигна.

— Люк, знаеш ли какво си ти?

— Нещо в мен като че ли ми го нашепва, братче, но въпреки това не знам. Просто чувствам… чувствам, че нещо не е наред. Май ще трябва да ти изрецитирам посланието възможно най-бързо, докато все още мога.

— Не. Задръж — казах аз и ускорих темпото още повече.

Над нас прелетя черна сянка, която потъна сред дърветата. Беше твърде бърза, за да успея да разпозная формата й. Застигна ни ненадеен порив на вятъра.

— Знаеш ли какво става? — попита Люк.

— Мисля, че да — казах аз, — и искам да направиш точно това, което ти кажа, колкото и странно да ти стори. Става ли?

— Защо не? Ако не се доверя на благородник от Хаос, тогава на кого?

Преминахме почти на бегом край мрачния шубрак. Моят мавзолей беше съвсем наблизо.

— Знаеш ли, въпреки това има нещо, което се чувствам задължен да ти кажа още сега — настоя Люк.

— Изчакай. Моля те.

— Важно е, да знаеш!

Хукнах напред и той се затича, за да ме настигне.

— Става въпрос за твоето присъствие в Хаос точно сега.

Протегнах ръце и блъснах вратата на каменната постройка. Влетях вътре и с три големи крачки се озовах в ъгъла. Паднах на колене, грабнах една глинена купа и я избърсах набързо с края на наметалото си.

— Мърл, какво правиш, по дяволите? — попита Люк. Току-що бе влязъл.

— Само минутка и ще ти покажа — казах аз и измъкнах кинжала си.

Сложих купата върху погребалния одър, нагласих китката на лявата си ръка над нея и я резнах с кинжала.

Но вместо кръв от раната изскочиха пламъци.

— Не! Проклятие! — извиках аз.

Свързах се с Колелцето, открих нужната нишка, проведох по нейния канал нужното оздравяващо заклинание и го насочих към раната си. Пламъците секнаха и от нея мигом потече кръв. Проклинайки, заповядах на заклинанието да поддържа раната в това състояние.

— Наистина се държиш странно, Мърл — каза Люк. — Не мога да не ти го призная.

Оставих кинжала и стиснах с дясната си ръка порязаната китка над раната. Кръвта потече по-бързо. Погледнах Люк. На лицето му се бе изписало напрежение. Притиснах отново китката си. Купата се бе напълнила почти до половината.

— Каза, че ще ми се довериш.

— Боя се, че си прав — отвърна ми той.

Три четвърти…

— Трябва да изпиеш това. Люк — казах аз. — Сериозно ти говоря.

— Някак си знаех, че ще поискаш това от мен. И, ей Богу, кой знае защо, идеята ти ми допада. Имам чувството, че точно сега ужасно се нуждая от помощта ти.

Той се пресегна, взе купата и я вдигна към устните си. Притиснах дланта си върху раната. Отвън вятърът подухваше равномерно.

— Дай я насам, щом привършиш. Ще ти трябва още.

Чувах едрите му глътки.

— По-добра е дори от тъмното пиво — каза той. — Не знам защо. — Остави купата на одъра. — Само дето е малко солена.

Пуснах раната си и напомпах отново с юмрук.

— Хей, братче, ама така ще изгубиш доста кръв. Вече се чувствам добре. Само съм малко замаян. Не ми трябва повече.

— Напротив, трябва ти. Повярвай ми. Давал съм повече кръв, отколкото сега, и на другия ден участвах в състезание. Нищо ми няма.

Вятърът заблъска с вой стените на мавзолея.

— Ще ми кажеш ли какво става? — попита той.

— Люк, ти си дух на Лабиринта.

— В какъв смисъл?

— Лабиринтът прави копия на всички, които са преминали по него. При теб се забелязват всички признаци. Познавам ги добре.

— Хей, ама аз си се чувствам съвсем истински. Освен това не съм и припарвал до Лабиринта в Амбър, използвах другия, в Тир-на Ног’т.

— Очевидно той контролира и другите си две копия. Спомняш ли си коронацията си в Кашфа?

— Коронация ли? Ей Богу, не! Искаш да кажеш, че съм се изкачил на трона, така ли?

— Аха. Риналдо Първи.

— Мътните да го вземат! Обзалагам се, че мама е щастлива.

— Сигурен съм в това.

— Тогава всичко е доста странно. След като сме двама Риналдовци. Ти, изглежда, си наясно с този феномен. Как се оправя Лабиринтът по въпроса?

— Духовете като теб живеят съвсем кратко. Освен това, колкото по-близо до Лабиринта се намират, толкова по-голяма е силата им. Той сигурно е изхабил доста енергия, за да поддържа присъствието ти тук. Ето, изпий това.

— Дадено.

Той пресуши още половин купа и облиза устните си.

— А какъв е номерът с безценната течност?

— Кръвта на Амбър, изглежда, освобождава духовете от властта на Лабиринта.