Роджър Зелазни - Принц на Хаоса

— Изключено е някой от нас да обсъжда другия пред нея.

— Защо?

— Просто така стоят нещата. Тя винаги тълкува думите ни погрешно.

— Сигурен съм, че не иска синовете й да се избиват един друг.

— Разбира се, че не. Но аз просто не знам как да й кажа за това.

— Предлагам ти да си поблъскаш главата над някакъв приемлив начин. Междувременно аз ще се постарая да не се срещате с Джърт на четири очи, ако пътищата ви се пресекат. На твое място бих се постарал в присъствието на свидетели първият удар да не бъде мой.

— Ценен съвет, Мандор.

Поседяхме известно време умълчани, после Мандор каза:

— Надявам се, че ще си помислиш за моето предложение.

— Така, както го разбирам — отвърнах аз.

Мандор се намръщи.

— Ако имаш някакви въпроси…

— Не, ще си помисля.

Той стана и аз го последвах. Едно махване с ръка и масата беше разчистена. После прекосихме градината и стигнахме отново на пътеката.

Повървяхме известно време и се озовахме в стаята, която му служеше едновременно за приемна и работен кабинет. Малко преди да излезем той сложи ръка на рамото ми.

— Значи ще се видим на погребението?

— Да — казах аз. — Благодаря за закуската.

— Между другото, много ли си падаш по онази дама — Корал?

— Ами, доста. Тя е много… мила. Защо?

Мандор вдигна рамене.

— Просто любопитство. Бях се поуплашил за нея след онова произшествие и се чудех какво точно означава тя за теб.

— Достатъчно, за да съм не по-малко разтревожен — казах аз.

— Разбирам. Добре. Предай й моите благопожелания, когато я срещнеш отново.

— Благодаря, ще го направя.

— Ще поговорим пак по-късно.

— Да.

Продължих по пътя си, без да бързам особено. Все още разполагах с доста, време преди уговорения обяд в имението Сауал.

Спрях до едно дърво, което приличаше на бесилка. Припомних си вярната посока и поех по изкачващата се стръмно пътека между черните скали. Близо до върха на възвишението тръгнах право към едни обрасъл с мъх овален камък. Преминах през него и следващата ми стъпка се отпечата върху пясъка на морски бряг, на който ръмеше лек дъждец. После пред мен се разстла равнина и аз се затичах по нея, докато не достигнах до един правилен кръг в сянката ва древно дърво. Стъпих в центъра му, измислих един куплет с рима на моето име и потънах в земята. Когато след няколко мига мракът изчезна, вече стоях до влажна каменна стена на върха на хълм, в чието подножие видях руините на античен град. Небето беше мрачно. Подухваше хладен вятър. Стори ми се, че там денят е към края си, но въпреки това не можех да кажа дали е късно вечерта, или малко преди зазоряване. Мястото изглеждаше точно както си го спомнях — мавзолеи с пропукани, обрасли с бръшлян стени, порутени каменни огради, пътеки, които криволичеха край високите мрачни дървета. Спуснах се но познатия маршрут.

Когато бях хлапе, за известно време това беше любимото ми място за игра. Тук, в продължение на десетки цикли, се срещах с едно момиче от Сенките. Казваше се Ранда. Проправих си път през храсталаците и няколкото купчини кости, които се изпречиха на пътя ми, за да достигна до мавзолея, в който си играехме на къща. Бутнах разклатената врата и влязох.

Нищо не се бе променило. На устните ми неусетно кацна усмивка. Строшените съдове и чинии и изкривените прибори си лежаха все така в ъгъла, покрити с дебел слой прах и ръждиви петна. Избърсах погребалния одър, който използвахме за маса, и седнах на него. Един ден Ранда просто бе спряла да идва, а след време спрях и аз. Често се чудех каква ли жена е станала. Спомних си, че и бях оставил бележка в нашия тайник — под една разклатена каменна плоча на пода. Интересно дали я бе намерила.

Вдигнах плочата. Изцапаният ми плик беше все още там, неразпечатан. Отворих плика и измъкнах от него бележката.

Разгънах я и прочетох момчешките си драскулки: „Какво се е случило, Ранда? Чаках те, но ти не дойде.“ Под моите два реда една много по-старателна ръка бе изписала: „Не мога да идвам повече, защото моите родители казват, че си вампир или демон. Ужасно съжалявам, защото ти си най-милият вампир или демон, който познавам.“ Никога не се бях сетил за тази възможност. Странно, колко погрешно може да бъде разбран човек.

Поседях още известно време. Спомените продължиха да напират. Тук бях научил Ранда на танца на кокалите — една доста забавна игра. Щракнах с пръсти и една купчина полуразпаднали се кости прошумоля тихо в ъгъла. Моята несръчно направена магия все още си беше на мястото. Костите се изправиха, покрити е паяжини, части от тях се отрониха на пода, не въпреки това по-малките се завъртяха около по-големите, пропуквайки при всяко докосване. Накарах ги да „затанцуват“ още по-бързо.