Роджър Зелазни - Принц на Хаоса

— И ето докъде я докарахме — отвърнах.

— Логрус спомена ли нещо, което да подкрепи теорията ми?

Замислих се за пътуването си сред Сенките, когато ме преследваха ту духове на Лабиринта, ту на Логрус, ту едновременно и от двата сорта.

— Имаше нещо такова.

Но през цялото време, аз безспорно бях служил — макар и неволно — на Лабиринта.

— Готов ли си да осъществиш неговите замисли за доброто на Хаос?

— Готов съм да потърся разрешение, което да удовлетвори всички — казах аз.

Мандор се усмихна.

— Това само уточнение ли беше, или по-скоро утвърдителен отговор?

— По-скоро проява на добра воля.

— Това, че Логрус е избрал именно теб, едва ли е случайно.

— Най-вероятно.

— Напълно излишно е да ти припомням, че ако се изкачиш на трона, това ще заздрави неимоверно позициите на рода Сауал.

— И на мен ми хрумна нещо подобно.

— Преди това естествено ще трябва да заявиш своята безпрекословна лоялност към едно от двете кралства — Амбър или Хаос.

— Нима очакваш нова война?

— Не, разбира се, че не. На каквото и да направиш в полза на Логрус, това ще предизвика Лабиринта да подтикне Амбър към ответни действия. Това едва ли ще доведе до война, но до отмъщение — почти сигурно.

— Моля те, бъди малко по-конкретен!

— Засега мога да говоря само в най-общ план. Опитвам се да ти помогна да си изградиш подходяща стратегия.

Кимнах.

— И след като сме тръгнали да говорим в най-общ план, аз просто ще ти повторя предишния си отговор: готов съм да потърся разрешение…

— Добре — каза Мандор, — Дотук всичко между нас е ясно. В случай че се озовеш на трона, ти ще се стремиш към онова, към което се стремим и ние…

— Ние? — прекъснах го аз.

— Родът Сауал, разбира се. Но ти едва ли ще съгласиш някой да ти диктува подробностите.

— Добре казано.

— Естествено не трябва да забравяме, че боравим само с предположения. Има още двама други претенденти за короната, чиито позиции засега са по-силни от твоята.

— Струва ли си тогава да продължаваме да гадаем?

— Но ако въпреки това родът Сауал успее да те възкачи на трона, признаваш ли, че ще му бъдеш задължен за това?

— Братко — казах аз, — родът Сауал в най-общ план си ти и никой друг. Тъй че, ако искаш съгласието ми, за да се заемеш с отстраняването на Тмер и Тъбъл, по-добре забрави за това. Изобщо не съм се засилил чак толкова да ставам владетел на Хаос.

— Твоето желание не е решаващо в случая. Няма защо да се дърпаш като попарен. Знаеш, че никога не сме се разбирали твърде добре с Джезби, а и Чаникът винаги са минавали за размирници.

— Не съм се дърпал — казах аз. — Досега не съм казвал, че искам се включа в играта. Пък и честно казано, си мисля, че Тмер или Тъбъл биха свършили по-добра работа.

— Но те не са белязани от Логрус.

— А ако аз съм, би трябвало да се справя и сам, нали така?

— Братко, между неговия, изграден от принципи свят и нашия, сътворен от плът, камък и стомана, има огромна пропаст.

— Ами ако аз си имам свои собствени планове, които не се покриват с твоите?

— А те са?…

— Говорим по принцип, забрави ли?

— Голям твърдоглавец си, Мерлин. Ти имаш дълг към рода Сауал, както и към Хаос и Логрус.

— Никога не съм бягал от дълга си, Мандор.

— Ако разполагаш с план и той се окаже добър, ние ще ти помогнем да го осъществиш. Какво си намислил?

— Засега не се нуждая от помощ — казах аз, — но ще запомня думите ти.

— От какво се нуждаещ тогава?

— От информация.

— Питай. Аз знам доста неща.

— Добре. Какво можеш да ми кажеш за роднините на майка ми по майчина линия — рода Хендрейк?

Мандор прехапа устната си.

— Те са професионални воини — каза той. — Нали знаеш, че непрекъснато участват в някоя война на Сенките. Умират си да воюват. След смъртта на генерал Ларсус начело на рода застана Белиса Майноби. Хм… — Последва кратка пауза. — Да не би да ме питаш заради тяхната доста странна фикс-идея, засягаща Амбър?

— Амбър? Какво искаш да кажеш?

— Спомням си, че когато преди време посетих имението Хендрейк, попаднах случайно на малка стая, нещо като параклис. В една ниша в стената бе окачен портрет на генерал Бенедикт в пълно бойно снаряжение. Пред нишата имаше нещо като олтар с няколко оръжия, по които горяха свещи. И портретът на майка ти беше там.

— Наистина ли? — възкликнах аз. — Интересно дали Бенедикт знае за това. Дара казала веднъж на баща ми, че е дъщеря на Бенедикт. По-късно той решил, че това е пълна измислица… Мислиш ли, че хора като тях биха пожелали да отмъстят на баща ми?