Роджър Зелазни - Принц на Хаоса

— Ще се почувствам отвратително — казах. — Аз и сега се чувствам долу-горе така, но тогава ще стане просто нетърпимо.

Мандор махна с ръка и пред мен се появи изумителен омлет, последван миг по-късно от блюдо с варени картофи, поръсени с нещо, което ми заприлича на ситно нарязан лук и лютиви чушлета.

— Но това е само хипотеза — продължих аз, след като сдъвках няколко апетитни хапки. — Нали?

Последва дълга пауза.

— Не мисля — най-сетне каза той. — Според мен Силите напоследък са се разбеснели по голямата дъска и ендшпилът наближава.

— Откъде си толкова сигурен?

— Прецених внимателно събитията, създадох си свои хипотези и старателно ги проверих.

— Спести ми останалото описание на научните си методи.

— Отговарям на въпроса ти.

— Прав си. Давай нататък.

— Не ти ли се струва странно, че Суейвил се помина точно сега, когато толкова много тенденции се надигат към връхната си точка? При това след такъв дълъг период на равновесие?

— Суейвил също не е безсмъртен в буквалния смисъл на думата, пък и последните бурни събития сигурно са влошили здравето му.

— Синхрон — каза Мандор. — Стратегически ходове и синхрон.

— Но защо?

— За да се озовеш на трона на Хаос, разбира се — каза той.

Понякога се случва човек да чуе нещо съвсем необичайно, което най-неочаквано да се окаже верният отговор, който му се е изплъзвал толкова дълго. Тогава странната фраза продължава да кънти в главата му като повторена от ехо. Тя като че ли е била през цялото време в съзнанието му, но той така и не си е направил труда да се добере до нея. Най-вероятно след думите на Мандор съм се задавил и съм успял само да смотолевя нещо като „Абсурд!“ Но въпреки това вече усещах, че това не е просто предположение, че в него има нещо много логично и вярно, нещо, което дава смисъл на всички невероятни премеждия, които ми се бяха струпали на главата.

Отпих голяма, бавна глътка кафе и казах:

— Наистина ли?

Усетих, че се усмихвам. Мандор изучаваше изражението ми.

— Да не си се замесил напълно съзнателно във всичко това?

Вдигнах чашата си и пийнах още една глътка. Тъкмо се канех да кажа „Не, разбира се, че не“, когато си спомних как баща ми бе накарал Флора да му даде жизненоважната информация, която му е била необходима след дългата амнезия. Тогава ме бе поразила не толкова неговата находчивост, колкото фактът, че недоверието му към останалите членове на семейството бе успяло да се запази въпреки белите полета в паметта му като безусловен рефлекс. Но тъй като не бях минал през толкова семейни превратности като Коруин, аз усещах липсата на подобен импулс. Двамата с Мандор винаги сме се разбирали доста добре, макар той да е с няколко века по-възрастен и вкусовете ни в някои области да се различават значително. Но най-неочаквано — вероятно, защото обсъждахме толкова хлъзгава и сложна материя — в мен се обади онзи тих вътрешен глас, който обикновено приемаме за своето по-цинично, но и по-мъдро аз. „И защо не? Тъкмо ще се поупражняваш, мой човек.“ Затова, докато оставях чашата на масичката, реших да опитам, просто от любопитство, за да видя как ще тръгне разговорът.

— Не знам дали и двамата мислим за едно и също нещо — казах. — Защо не ми разкажеш набързо за мителшпила — а защо не и за дебюта — на партията, която според теб се е устремила към своята развръзка?

— И Лабиринтът, и Логрус имат свой собствен разум — започна Мандор. — И двамата с теб получихме достатъчно доказателства за това. Дали са просто творения на Еднорога и Змията, или пък притежават относителна независимост, е без особено значение. И в двата случая става въпрос за свръхчовешка интелигентност, подплатена с неизмерима мощ. Кой точно се е появил пръв е само поредната безсмислена геологическа дилема. Интересува ни само настоящата ситуация, която ни засяга пряко.

Кимнах.

— Преценката ти е съвсем реална.

— Силите, които те представят, са били противопоставени от незапомнени времена, но векове наред балансът между тях е бил поддържан стриктно — продължи той. — Двата Знака са си нанасяли от време на време незначителни поражения в опита си да наложат своята власт на цялата Вселена. Но като цяло равният резултат се е запазвал. И Оберон, и Суейвил са били техни представители между хората дълго време, а пряката връзка е била осъществявана съответно от Дуоркин и Сухай.

— Е, и? — обадих се аз, докато Мандор отпиваше от сока си.

— Мисля, че Дуоркин се е приближил твърде много до Лабиринта и е бил манипулиран. Той естествено е бил достатъчно мъдър, за да усети това и да опита да се измъкне. Това е причинило неговата лудост, а оттам и не по-малкото увреждане на Лабиринта поради тясната връзка между тях. Това вероятно е накарало Лабиринта да остави Дуоркин на мира, за да не предизвика нова травма, която да навреди и на него. Все пак увреждането е било вече налице и така Логрус успял да спечели малка преднина. Това му позволило да проникне във владенията на Реда по времето, когато принц Бранд се бил захванал с експерименти, чрез които се надявал да усъвършенства способностите си. Мисля, тогава съзнанието на принца е било твърде уязвимо и Логрус се е възползвал от това.