Роджър Зелазни - Принц на Хаоса

— Гледай да не забравиш.

Прекосих стаята и преминах през дракона.

Озовахме се в малка дневна. През единия прозорец се виждаше планински пейзаж, а през другия — пустиня. Не заварихме никого. Продължих нататък и излязох в дълъг коридор. Да, точно както си го спомнях.

Закрачих по коридора, подминах няколко стаи, спрях пред една врата вляво, отворих я и пред мен се разкри богата колекция от парцали, метли, кофи и дори един леген. Точно така. Посочих към рафтовете вдясно.

— Намери черната звезда — казах.

— Сериозно ли говориш? — поинтересува се гласецът.

— Тръгни натам и ще разбереш.

От пръста ми се проточи светъл лъч, който сякаш се накъса, щом достигна до рафтовете, и след това се опна в нишка, която бързо стана толкова гъвка, че вече не можех да я видя.

— Успех — прошепнах аз и й обърнах гръб.

Затворих вратата и се запитах дали съм постъпил правилно. Утешаваше ме единствено мисълта, че ако не бях му показал пътя, той бездруго щеше да тръгне да търси Логрус и несъмнено щеше да го открие, рано или късно. Да става каквото ще става, си казах. Освен това бях любопитен какво ли ще успее да научи.

Върнах се обратно по коридора чак до малката дневна. В скоро време едва ли щеше да ми се удаде втори шанс да остана сам, затова реших да се възползвам. Седнах върху куп възглавници и измъкнах Картите си. Бързо открих сред тях скицирания по памет портрет на Корал. Вгледах се в чертите й и Картата се вледени.

Образът етана триизмерен, но после бързо ми се изплъзна и аз видях самия себе си: разхождах се по улиците на Амбър в онзи слънчев следобед, хванал Корал под ръка. Двамата тъкмо минавахме край няколко търговски сергии. После се спуснахме по склона на Колвир, право към ярките вълни на морето. Наоколо се носеха чайки. След това се озовахме в бистрото и масата литна към стената…

Покрих Картата с ръка. Корал спеше. Сънуваше. Човек се чувства странно, когато се озове сред нечий сън. Просто едно от странните тайнства на живота. Не си струваше да будя горкото момиче, само за да го попитам как се чувства. Можех да потърся Люк и да попитам него. Разрових отново колодата за Картата на Люк, но след като я открих, се поколебах. Нали и бездруго вече знаех, че Корал си почива. Повъртях Картата между пръстите си, после я оставих встрани и погледнах следващата…

Сиво, сребристо и черно… Лицето му беше просто една по-възрастна и по-сурова версия на моето собствено. От Картата ме гледаше Коруин, моят баща. Колко ли пъти бях плувал в пот, взрян в тази Карта, опитвайки се безуспешно да го достигна, докато накрая мозъкът ми се превръщаше в купчина стегнати до болка възли? Другите ми бяха казали, че това означава или че е мъртъв, или че е блокирал връзката. Неочаквано си спомних, че той ми бе разказал как веднъж всички заедно се опитали да се свържат с Бранд, но отначало не успели, защото той бил затворен на една далечна Сянка. Спомних си и как се бил мъчил да се свърже с мен, но огромното разстояние направило контакта почти невъзможен. Ами ако Коруин не беше мъртъв, нито пък не искаше да бъде безпокоен, а просто винаги се бе намирал твърде далеч, за да успея да се добера до съзнанието му?

Но кой тогава бе дошъл, за да ми помогне през онази нощ сред Сенките, кой ме бе отвел на границата между Хаоса и Реда? И макар да не бях сигурен доколко реален е бил образът, който срещнах в Коридора на Огледалата, аз все пак бях забелязвал неведнъж намеци за присъствието на Коруин в Амбър. Ако се бе появявал на което и да било от тези места, това означаваше, че едва ли е бил прекалено далеч от мен. Това ме навеждаше на мисълта за другия вариант — баща ми просто съзнателно блокира контакта. В такъв случай беше абсолютно безсмислено да опитвам да се свържа отново с него. Ами ако все пак имаше и някакво друго обяснение и…

Картата като че ли стана по-студена. Дали пък въображението ми не си играеше лоши шеги с мен? Фокусирах съзнанието си и го насочих. Резултатът — повърхността стана дори още по-хладна.

— Татко? — казах аз. — Коруин?

Ново охлаждане и лек гъдел по върховете на пръстите ми. Почти като при осъществяването на обичайния контакт. Не беше изключено той да се намира по-близо до Хаос, отколкото до Амбър…

— Коруин — повторих. — Аз съм — Мерлин. Здравей.

Образът му се измени и сякаш се раздвижи. И изведнъж Картата почерня.

Въпреки това усещането за зараждащата се връзка не изчезна. Все едно че се опитвах да позвъня по телефона до другия край на света.