Роджър Зелазни - Принц на Хаоса

— Нямам ли някаква трета възможност?

— Заточение в нечий частен ад, може би.

— Защо?

— Ти стоиш между мен и всичко, което искам да имам.

— С радост ще отстъпя крачка встрани. Кажи ми как да го сторя.

— Ти сам не можеш да направиш нищо, за да промениш нещата.

— И затова ме мразиш?

— Да.

— Мислех си, че къпането в Извора е отмило емоциите ти.

— Процесът не беше завършен и само ги засили.

— А има ли някакъв начин да започнем всичко отначало? Като приятели?

— Никога.

— Не мисля така.

— Тя винаги те е обичала повече от мен, а сега ще получиш и трона в добавка.

— Не ставай смешен. Аз не го искам.

— Съдбата ти не зависи от твоите желания.

— Освен това няма да го получа.

— Напротив, ще го получиш. Освен ако не те убия преди това.

— Това е смешно. Просто не си струва.

— Някой ден, когато най-малко го очакваш, ще се обърнеш и ще ме видиш. Но тогава ще бъде твърде късно за теб.

Огледалото потъмня.

— Джърт!

Нищо. Бях бесен. Точно като при срещите ни наяве.

Погледнах към едно огледало с огнена рамка, на няколко крачки по-напред вляво. Предчувствах, че то ще е следващото. Тръгнах към него.

Тя се усмихваше.

— Добре си се подредил.

— Какво има, лелче?

— Май си се забъркал в конфликт, който почти всички определят като „неконтролируем“ — отговори Файона.

— Не този отговор исках да чуя.

— Прекалено близко до истината е, за да ти дам друг.

— И ти ли си замесена?

— Съвсем бегло. Не бих могла да направя кой знае какво за теб в момента.

— Какво да правя?

— Разбери какви са възможните изходи и избери най-добрия.

— Най-добрия за кого? Най-добрия за какво?

— Само ти би могъл да си отговориш.

— Не можеш ли да ми подскажеш мъничко?

— Ти можеш да минеш по Лабиринта на Коруин, нали?

— Да.

— И аз така си помислих. Той е бил създаден под напора на необичайни обстоятелства и затова не може да бъде копиран. Първичният Лабиринт е позволил това да се случи, само защото е бил повреден и твърде слаб, за да го предотврати.

— Е, и?

— Първичният Лабиринт се опитва да го погълне, да го превърне в част от себе си. Ако успее, очаква ни катастрофа не по-малка от тази, която се бе надигнала по времето на войната с Царството на Хаоса. Балансът между силите ще бъде нарушен завинаги.

— Хаосът не е ли достатъчно силен, за да го спре? Нали уж двете сили са равностойни.

— Бяха, докато ти не възстанови Лабиринта сред Сенките, който след това бе погълнат от Първичния Лабиринт. Сега мощта му надхвърля тази на Логрус.

— Не разбирам какво трябва да се направи.

— Нито пък аз, поне засега. Но не забравяй какво ти казах. Когато часът удари, ще трябва да решиш. Нямам никаква представа за какво точно ще става въпрос, но решението ти ще има огромна тежест.

— Тя е права — прозвуча друг глас зад гърба ми.

Обърнах се и видях баща си, ограден от бляскава черна рамка с инкрустирани сребърни рози.

— Коруин — чух да казва Файона. — Къде си?

— На едно място, където няма светлина.

— Мислех си, че си някъде в Амбър, татко, с Дийрдри — казах аз.

— Духовете си играят на духове — отвърна той. — Не разполагам с много време, защото силата ми изтича. Мога да ви кажа само едно: не се доверявайте нито на Лабиринта, нито на Логрус, нито пък на някое от техните подобия, докато всичко не свърши.

Коруин започна да избледнява.

— Как мога да ти помогна? — попитах аз.

Преди да изчезне, до мен достигнаха само думите „…в Царството“.

Обърнах се отново.

— Фай, какво искаше да каже той?

Файона бе сбърчила чело.

— Останах с впечатлението, че отговорът е някъде в Царството на Хаоса — каза тя бавно.

— Но къде? Къде да го търся?

Тя поклати глава и понечи да ми обърне гръб. Но миг преди да изчезне промълви:

— Кой би могъл да знае най-добре?

Отвсякъде все така долитаха различни гласове, които ме викаха по име. Чуваше се плач и смях. И моето име. Спуснах се напред.

— Каквото и да стане — каза Бил Рот, — ако ти потрябва добър адвокат, аз бих могъл да ти помогна. Дори ако делото е в Хаос.

От едно мъничко огледало с крива рамка ми смигна Дуоркин.

— Няма защо да се притесняваш — отбеляза той. — Но не е изключено да се сблъскаш с няколко непредвидими стечения на обстоятелствата.

— Какво да направя? — простенах аз.

— Ти се превърна в нещо по-голямо от самия себе си.

— Не разбирам.

— Освободи се от клетката на собствения си живот.

— Каква клетка?

От стареца нямаше и следа.