Роджър Зелазни - Принц на Хаоса

— Нещо такова…

— Няма значение. Кралството е по-важно. Трябва да поговорим.

— Да, сир. Веднага, щом…

— „Веднага, щом“ ли?! Още сега! Спри да се занимаваш с глупости и си домъкни задника тук! Трябва да говоря с теб!

— Ще го сторя веднага, щом…

— Не ми пробутвай пак тоя лаф! Нещата май намирисват на предателство, след като се опитваш да скриеш важна информация! Искам да се видя с теб! Върни се у дома!

— Ще се върна — казах и се отправих със забързана крачка напред, а гласът на Рандъм се сля с хора на останалите. Не спираха да повтарят своите заповеди, молби и обвинения.

В следващото огледало — кръгло, с плетена синя рамка — ме чакаше образът на Джулия.

— А, ето те и теб — каза тя почти печално. — Знаеш, че те обичах.

— И аз те обичах — признах аз. — Отне ми доста време, докато го осъзная. Предполагам, че успях да разваля всичко.

— Ти не ме обичаше достатъчно. Иначе щеше да ми се довериш. А така само успя да изгубиш моето доверие.

Отвърнах поглед и казах:

— Съжалявам.

— Това не е достатъчно. Вече сме врагове.

— Не е нужно да се стига до това.

— Твърде късно е — каза тя. — Твърде късно.

— Съжалявам — повторих аз и продължих почти тичешком.

Така се озовах пред Джасра. Нейното огледало се оказа ромбовидно, с червена рамка. Увенчаната й с ярък маникюр ръка изплува от повърхността му и ме погали по бузата.

— Отиваш ли някъде, скъпо момче? — попита тя.

— Да, надявам се — казах.

Джасра се усмихна накриво и облиза устните си.

— Реших, че си повлиял зле на сина ми. Той е станал прекалено мек, откакто се сприятелихте.

— Съжалявам.

— …което го е направило неспособен да управлява.

— Неспособен или нежелаещ?

— И в двата случая вината би била твоя.

— Той е голям човек, Джасра. Може да решава сам.

— Боя се, че ти си го научил да взема грешните решения.

— Люк не зависи от никого, госпожо. Не вини мен, ако той прави неща, които не ти се харесват.

— А ако Кашфа рухне, тъй като ти си го направил прекалено мек?

— Голяма работа! — казах аз и направих крачка напред. Добре, че го сторих, защото ноктите й тъкмо се бяха стрелнали към лицето ми и за малко не го достигнаха. Джасра ме засипа с проклятия, докато се отдалечавах. Добре че скоро и те се удавиха в общата глъчка.

— Мерлин?

Обърнах се отново надясно и видях лицето на Найда в едно сребърно огледало, чиито краища бяха гравирани, за да заместят рамката.

— Найда! Ти пък с какво си недоволна от мен?

— С нищо — отвърна тай’ига-та. — Просто минавах оттук. Трябва ми малко информация.

— И не ме мразиш? Това се казва изненада!

— Да те мразя ли? Не ставай глупав. Не мога да те мразя.

— Защото всички останали в тази галерия са ми адски сърдити.

— Но това е само сън, Мерлин. Ти си истински, аз съм истинска, за другите не знам.

— Съжалявам, че майка ми те е обвързала с онова заклинание и че е трябвало да ме пазиш толкова години. Наистина ли си вече свободна? Ако не си, бих могъл…

— Свободна съм.

— Съжалявам, че ти е било толкова трудно с мен, особено докато още не си знаела мен ли да пазиш, или Люк. Кой би могъл да се сети, че в Бъркли ще се запишат по едно и също време двама амбърити?

— Аз не съжалявам.

— Какво искаш да кажеш?

— Дойдох за малко информация. Искам да знам как бих могла да открия Люк.

— Той е в Кашфа. Оня ден го короноваха като владетел на кралството. За какво ти е притрябвал?

— Не се ли сети сам?

— Не.

— Влюбена съм в него. Винаги съм била влюбена. Сега, когато се освободих от заклинанието и имам свое собствено тяло, искам той да разбере, че именно аз съм била Гейл, а също и какво изпитвам към него. Благодаря ти, Мерлин. Довиждане.

— Чакай!

— Да?

— Така и не успях да ти благодаря, че си ме пазила през всичките тези години, въпреки че от време на време успяваше да ми създадеш сериозни проблеми. Благодаря ти и успех.

Тя се усмихна и образът й избледня. Протегнах ръка и докоснах огледалото.

— Успех — ми се стори, че я чух да казва.

Странно. Това беше сън. И все пак не можех да се събудя и имах чувството, че всичко е истинско. Аз…

— Ти си успял да се върнеш в Хаос тъкмо навреме за голямата игра, както виждам.

Гласът идваше от едно тясно, опасано с абаносова рамка огледало, на около три крачки напред.

Отидох до него. Очите ми срещнаха гневния поглед на моя брат Джърт.

— Какво искаш? — попитах го.

Лицето му беше разярена пародия на моето собствено лице.

— Искам никога да не се беше появявал на този свят — каза той. — Но тъй като това е свършен факт, бих искал да те видя как умираш.