Роджър Зелазни - Принц на Хаоса

— Не знам какво са намислили, но имам известни съмнения. Сега не можеш да направиш нищо друго, освен да си починеш и да изчакаш. Бих искал да ми разкажеш още някои неща.

— Благодаря ти, вуйчо. Ами, да. Защо не?

И му разказах всичко. После отидохме до кухнята за още сандвичи. Оттам излязохме на един плуващ балкон, кацнал над лимонов океан, чиито вълни се разбиваха в розовите скали на брега. Над нас небето бе придобило цвят на индиго. Не се виждаха звезди. На този балкон довърших останалата част от разказа си.

— Това, което чух, е меко казано интригуващо — каза Сухай накрая.

— О? Да не би да виждаш нещо, което ми е убягнало?

— Ти ме наведе на твърде много теми за размисъл, за да си позволя да рискувам с прибързано мнение. Нека засега оставим нещата такива, каквито си ги видял ти.

— Добре.

Облегнах се на перилата и погледнах към водната повърхност.

— Трябва ти почивка — каза той след известно време.

— Сигурно е така.

— Ела, ще те заведа в стаята ти.

Протегна ми ръка и аз я хванах. Мигом потънахме в пода.

И тъй, аз заспах, заобиколен от гоблени и тежки драперии, в една стая без врата в замъка на Сухай. Може и да е била в кулата, защото чувах как ветровете се отъркват по външната стена. Не след дълго ме споходи сънят…

Бях отново в замъка на Амбър и крачех по блещукащия Коридор на Огледалата. Пламъчетата на свещите пърхаха от ненадейните пориви на въздушното течение. Стъпките ми бяха абсолютно безшумни. Навсякъде около мен се виждаха огледала с най-различни размери и форми. Отражението ми се плъзгаше по повърхността им — веднъж съвсем реално, друг път изкривено, отражение на отражението…

Спрях пред едно продълговато пропукано огледало с калаена рамка. Още докато се обръщах към него, вече знаех, че в него няма да видя собствения си образ.

И се оказах прав. От другата страна ме гледаше Корал. Носеше блуза с цвят на праскова и бе свалила превръзката от окото си. Пукнатината на огледалото разсичаше лицето й наполовина. Лявото й око бе все така зелено, както го помнех, а на мястото на дясното се виждаше Рубинът на Справедливостта. Като че ли и двете й очи се бяха втренчили в мен.

— Мерлин — каза тя. — Помогни ми. Не мога повече. Върни ми окото.

— Не знам как — отвърнах аз. — Не разбирам стореното.

— Моето око — продължи Корал, сякаш не беше ме чула. — През Окото на Справедливостта светът е само плетеница от сили и е студен, много студен! И ужасно чужд. Помогни ми!

— Ще намеря начин.

— Окото ми… — повтори тя.

Подминах огледалото.

От едно правоъгълно огледало, върху чиято дървена рамка бе гравиран феникс, ме гледаше Люк.

— Здравей, приятел — каза той. Изглеждаше малко отчаян. — Много ми се ще да получа обратно меча на баща си. Не си го мяркал пак, нали?

— Боя се, че не — смотолевих аз.

— Жалко, че не можах да се порадвам на подаръка ти. Ще се оглеждаш за него, нали? Имам чувството, че той би могъл да свърши добра работа.

— Разчитай на мен — казах.

— Все пак в известен смисъл ти си отговорен за онова, което се случи.

— Така е.

— …и ми се иска да си го получа обратно.

— Даа — отвърнах и продължих нататък.

От едно елипсовидно огледало с тъмнокафява рамка, вдясно от мен, долетя зловещ кикот. Обърнах се и видях в него лицето на Виктор Мелман.

— Проклет да си! — изсъска той. — Толкоз се радвам да те видя да блуждаеш изгубен! Ръцете ти са опръскани с моята кръв!

— Собствените ти ръце са опръскани с кръвта ти — казах аз. — Твоето си беше чисто самоубийство.

— Друг път! — тросна се Мелман. — Ти ме уби почти нечестно.

— Глупости! Може да съм виновен за много неща, но твоята смърт не е между тях.

Понечих да отмина, но ръката му изскочи от рамката и ме сграбчи за рамото.

— Убиец! — изкрещя той.

Освободих се.

— Върви по дяволите! — казах и продължих напред.

После от едно широко огледало със зелена рамка и зеленикав оттенък на стъклото към мен поклати глава Рандъм.

— Мерлин! Мерлин! Какво си намислил в края на краищата? От известно време все забравяш да ме държиш в течение.

— Ами — отвърнах аз, загледан в оранжевата фланелка и дънките му, — така е, сир. За някои неща така и не ми остава време.

— Неща, които засягат сигурността на кралството, а ти не намираш време за тях?

— Ами, според моята преценка нещата не стоят точно така.

— Става въпрос за нашата сигурност. Аз съм този, който трябва да прецени кое как стои.

— Да, сир. Разбирам, но…

— Трябва да си поговорим, Мерлин. Личният ти живот е замесен в цялата история, нали?