Роджър Зелазни - Принц на Хаоса

Той се запъти към бляскавите линии и ние го последвахме. Край нас отплуваха няколко парцаливи къса мъгла. Като се изключи шумът от стъпките ни, наоколо цареше тишина.

Стигнахме до ръба на Лабиринта, спряхме и се загледахме в него. Очертанията му бяха наистина грациозни, а размерите му твърде големи, за да бъде обхванат с един поглед. Веднага почувствах пулсиращата сила, която извираше от него.

— Здравей — каза Коруин. — Искам да ти представя сина и племенника си — Мерлин и Риналдо, макар че с Мерлин сте се срещали и преди. Риналдо има проблем.

Последва дълго мълчание. После баща ми каза: „Да, точно така“, след това: „Наистина ли мислиш така?“, и накрая: „Добре. Разбира се, че ще им кажа.“

Коруин се протегна, въздъхна и се отдалечи на няколко крачки от ръба на Лабиринта. После протегна ръцете си и ги сложи върху рамената ни.

— Момчета — каза той. — Разполагам с нещо като отговор. Но той означава, че ще ни се наложи да преминем по Лабиринта, макар и по различни причини.

— Аз ще се включа — каза Люк. — Каква е моята причина?

— Той ще те осинови — отвърна му Коруин. — И ще поддържа съществуването ти, както поддържа и моето. Но за това си има и цена. Наближава времето, когато той ще поиска от нас да го охраняваме непрекъснато. Тогава ще си помагаме взаимно.

— Звучи ми съвсем приемливо — отбеляза Люк. — Това място изглежда доста спокойно. Освен това и през ум не ми минава да ходя до Кашфа, за да сваля своя първообраз от трона.

— Добре. Аз ще водя, а ти се дръж за рамото ми, за да избегнем неприятните изненади. Мерлин, ти ще тръгнеш последен и ще се хванеш за Люк по същия начин. Съгласен ли си?

— Дадено — казах. — Да вървим.

Коруин отиде до мястото, откъдето започваше плетеницата, а ние го последвахме. Още преди баща ми да направи първата си крачка, Люк сложи ръка на рамото му. Скоро и тримата се озовахме върху Лабиринта и започнахме познатата „разходка по ръба“. Въпреки че искрите се надигаха все така заплашително, сега всичко ми се стори по-леко, може би защото за пръв път ме водеха.

Картини на алеи, украсени с шпалир от древни кестени, завладяха мислите ми при Първия Воал. Искрите вече се издигаха доста нависоко, а силите на Лабиринта бушуваха наоколо, проникваха в тялото и съзнанието ми. Припомних си годините в колежа и най-големите си успехи на лекоатлетическата писта. Съпротивлението продължаваше да расте и ние се огънахме под неговия напор. За пореден път заложих по-скоро на волята, отколкото на физиката си. Усетих как косата ми се изправя и как енергийните течения пронизват тялото ми. И все пак усещането нямаше нищо общо с влудяващата непоследователност на Логрус или с плашещата безбрежност на Лабиринта в Амбър. Чувствах се така, сякаш съм проникнал в нечие добронамерено съзнание и го кръстосвам надлъж и шир. Като че ли нещо ме окуражаваше да направя всяка следваща крачка, да преодолея още една крива, още един завой, чак до самия край на изпитанието. Съпротивлението нарастваше непрекъснато, а искрите се издигаха все по-високо. Борехме се заедно за всеки милиметър. Напредвахме — пламнали живи факли… Проникването през Втория Воал беше истинско изпитание на силите и духа ни. Последва малко по-лек участък и отново ме заляха окуражаващи и плашещи видения от миналото ми.

Вървяхме все напред. Едно, две… три. Почувствах, че ако успея да направя следващите десет крачки, всичко ще приключи успешно. Четири… Тялото ми се обливаше в пот. Пет. Съпротивлението беше ужасяващо. Всяка следваща крачка беше равносилна на стометров спринт. Дробовете ми се издуваха като ковашки мехове. Шест. Искрите достигнаха до лицето ми, извисиха се до очите ми и ме погълнаха изцяло. Почувствах се като неугасим син пламък, който трябва да прегори пътя си през блок от черен мрамор. Пламъкът се притискаше и притискаше, но камъкът оставаше непроменен. Това можеше да продължи вечно. А може би вече бе изминала цяла вечност? Седем. Образите се изпариха. Не остана и следа от спомените ми. Дори същността ми се превърна в бяло петно. Вече бях просто оголено кълбо от воля. Бях усилие и движение срещу течението. Осем… Вече не усещах тялото си. Времето се превърна в далечна и странна идея. Усилието престана да бъде усилие, превърна се в тласък, в огромен ледник, носещ се сред ледените води. Девет. Не остана нищо освен движението — необхватно и непрестанно…

Десет.

Последва отпускане. Малко преди центъра отново щеше да стане трудно, но аз вече знаех, че успешният изход е предопределен. Някакво тихо, бавно подобие на мелодия ме подхвана приятелски и ми помогна да преодолея Последния Воал, като при последната крачка се преля в „Керван“.