Кевин Андерсън - Скритата империя

Топченцата бяха образувани в ектиреакторите — концентрирани примеси, взети от атмосферните проби. Небесните бисери полепваха по стените на реакторите, откъдето ги събираха по време на рутинно почистване. Рос ги бе събирал години наред за годеницата си. Нанизът бе от двадесет и пет перли и беше безценен.

Джес ги пусна в шепата й, като лекичко докосна пръстите й. Кожата й беше потна. Тази среща бе сладко мъчение.

Опита се да измисли какво да каже, за да запълни неловкото мълчание, защото не смееше да изрече думите, които копнееше да каже. Ческа се отдръпна и устните й се разтвориха, като че ли се канеше да промълви нещо.

В покоите на говорителката влетя широкоплещест мъж.

— Трябва веднага да се срещна с Ихи Окая. — Видя двамата млади влюбени, ала не им обърна внимание. После позна Джес. — Божичко! Отнася се за клана Тамблин! О, нося ужасна вест! Къде е говорителката?

Джес познаваше Дел Келъм, глава на клан и управител на грамадната тайна корабостроителница в пръстените на Оскивъл. Понякога Келъм изпълняваше функциите на товарен пилот. Беше на средна възраст, як и общителен, но сега бе ужасен.

— Какво има? — попита младежът. — Не трябваше ли да си на Синята небесна мина?

Ческа пристъпи напред.

— Аз съм представителка на говорителката. Можете да съобщите новината на мен. Какво се е случило?

— Синята небесна мина вече я няма! — каза Келъм. — Унищожена е! Пътувах за Голген, когато чухме съобщението за бедствие. Казаха, че ги атакувал някакъв странен космически кораб, който изплувал от дълбините на облаците. Никога не били виждали такова нещо.

С мъка си пое дъх.

— Когато стигнах там, открих само останки, изстреляни във висока орбита, и следи от контаминанти и дим в облачния пласт, в който работеше Рос.

Въпреки слабата гравитация на Рандеву Джес залитна и Ческа инстинктивно посегна да го хване.

— Ами спасителните капсули? — попита младежът. — Рос трябва да е успял да спаси екипажа си.

— Нямаше нищо — отвърна Келъм. — Някой е нападнал без предупреждение и е избил всички.

Сагата на Илдирийската империя продължаваше да се развива с геройства, страсти и любов. Като главен придворен паметител на мага-император Сайрок’х, Вао’сх пазеше живи легендите и историята на своя народ за следващото поколение омаяни слушатели.

Следеше всички съобщения за драматични инциденти из Спиралния ръкав. Макар че спокойните времена бяха по-приятни за живот, от тях не ставаха интересни разкази. До този момент отломъчната колония на Крена не беше играла роля в Сагата за седемте слънца и бе фигурирала само в бележка под линия, по-скоро за счетоводни цели. Това беше просто ново селище и там не се бяха родили велики герои.

След ослепяващата болест обаче трагедията на Крена щеше да обхване много мрачни строфи. Паметителят бе длъжен да се погрижи тя никога да не бъде забравена.

Потресени, но облекчени, евакуираните заселници бяха изтърпели продължителна карантина на борда на бойните кораби на адар Кори’нх, след което бяха приветствани в Миджистра. Бяха слаби и измъчени, ала под никога негаснещата светлина на седемте слънца на Илдира почувстваха чрез тизма целебното присъствие на своя богоподобен маг-император. Тук щяха да се възстановят… но никога нямаше да забравят.

Вао’сх трябваше да изслуша и после да състави истинската история за случилото се. Сагата трябваше да е и точна, и завладяваща.

Паметителят педантично се погрижи за тоалета си и намаза с масло изразителните лобове на месестото си лице. Ярките му багри щяха да изпъкват, докато рецитираше стиховете на всички унесени слушатели, щом поемеше историята в сърцето си и я научеше до последната подробност.

За да предпази гърлото и гласа си, както всеки ден, Вао’сх изпи смес от топли сиропи. После отиде на първата си среща с Дио’сх, единствения оцелял паметител от Крена.

Срещна се с по-младия представител на своята раса на една обляна със светлина тераса на Призматичния палат. Дио’сх беше затворил очи и бе поставил ръце с дланите нагоре върху малка полирана маса, сякаш ярките слънчеви лъчи можеха да го пречистят от преживените кошмари. Отлично си спомняше ужасите, на които беше станал свидетел.

Диос’х вдигна изразителните си очи към главния историк. Месестите му лобове се оцветиха от уважение.

— За мен е чест, че идваш да разговаряме, паметителю Вао’сх. Нямам търпение да споделя с теб каквото знам, макар че се боя отново да го преживея.