Кевин Андерсън - Скритата империя

— Кой е Питър? Казвам се Реймънд Агуера. Живея…

Венцеслас вдигна ръка.

— Питър е името, което съм ти избрал. По-добре е още отсега да свикваш с него.

Старият робот учител се приближи с тежки, но прецизни крачки.

— Знам, че последиците от зашеметителя са физически неприятни, Питър. Имам инжекция аналгетик или, ако предпочиташ, сладък сироп със същото лекарство. Не искам неразположението да те разсейва от важната работа, която председателят Венцеслас желае да обсъди с теб.

Реймънд не искаше лекарство. Не знаеше защо са го довели тук, нито защо се интересуват от него. Но потисна протеста си и обмисли положението, в което се намираше. Беше лежал безпомощен в тази стая, в безсъзнание след зашеметяването. Бяха имали възможност да го отровят или замъкнат, където пожелаят. Защо им бе да чакат да се свести и после пак да го упояват? Кой щеше да спечели, ако той настоеше да си остане с главоболие?

— Кое ще подейства по-бързо? — след кратко мълчание попита той.

ОХ застана до леглото.

— Инжекцията би трябвало да подейства почти незабавно. Ще се опитам да е колкото може по-безболезнено. — Роботът протегна металната си ръка и преди Реймънд да успее да погледне надолу, от пръста му изскочи тънка игла и се заби в плътта на момчето. Реймънд повече се стресна, отколкото го заболя. Разтърка кожата си, но не усети парене. Както му беше обещал учителят, болката започна да изчезва след секунди.

— Казвам се Реймънд — след като дълбоко си пое дъх, повтори младежът. — Защо сте ме довели тук? Какво искате?

— Искаме да развиеш потенциала си, младежо — отвърна Венцеслас, приближи се, седна на ръба на леглото и сключи пръсти в скута си. Имаше странно бащински вид. — Предлагаме ти огромна възможност, нещо, което ще ти е от невъобразима полза и което също ще осигури сигурно бъдеще на Теранския ханзейски съюз.

Реймънд се размърда и с радост установи, че болките и мускулните спазми изчезват.

— Нямам представа за какво говорите. Има ли някаква информация за майка ми и братята ми? Видях пожара.

— Никой не се е спасил, за жалост. Целият блок е унищожен.

— Позволи ми да ти изкажа искрените си съболезнования, Питър — обади се ОХ.

— Казвам се Реймънд.

— Казваш се Питър — натърти Базил. — А сега, моля те, изслушай ме. Първо трябва да приемеш, че не си онзи, който си.

ОХ отиде до скрина в ъгъла и се върна с красиво огледало в златна рамка. Роботът учител го протегна към Реймънд с нетрепващата си метална ръка и момчето смаяно погледна отражението си. Косата му бе изцяло руса — чак до корените. Веждите му имаха друг цвят, очите му бяха зеленикавосини вместо тъмнокафяви. Не забеляза следи от контактни лещи или имплантанти. Беше готов да се обзаложи, че и очите, и косата му са генетично променени, а не просто боядисани. Това го накара да онемее.

— Приликата с нашия крал Фредерик наистина е поразителна, как смяташ? — попита Венцеслас. Реймънд никога не се бе заглеждал внимателно в лицето на краля, освен на стилизираните му плакати и на банкнотите.

ОХ отдръпна огледалото и пак тръгна към скрина. Реймънд отново се огледа, просто за да не срещне погледите на председателя и робота. Пред вратата забеляза две тъмни фигури. Сигурно охрана. В стаята имаше стол, поднос с апетитни наглед сладки и гарафа със сок. Коремът му изкурка.

Венцеслас даде знак на робота и той донесе сладките и сока.

— Намираш се в тайно помещение под Двореца на шепота — каза председателят. — Скоро ще имаш достъп до всичко, което пожелаеш. ОХ ще ти помага да учиш история, философия, политика, както и фините нюанси на дворцовия етикет и бъдещите си задължения.

— Какви задължения? — Реймънд отпи глътка тръпчив червен сок, после налапа една от напоените с мед вафли, най-вкусният сладкиш, който бе опитвал.

— Ти си син и наследник на крал Фредерик, принц Питър. Обществеността ще забележи семейната прилика. Когато си готов, ще те представим на публиката. Народът ще те приеме.

— Принц ли? — Реймънд едва не разля сока по завивката. — Ален дъжд, та аз не съм принц! Изобщо не съм се срещал с крал Фредерик. Аз…

Венцеслас се усмихна странно.

— Тук сами творим истината, Питър. Не се безпокой за това.

— А какво се е случило с истинското кралско семейство? Никога не съм чувал за принц Питър.

— Защото не съществуваше. — Председателят сплете пръсти. — Винаги сме пазили в тайна кралското семейство, за да дадем на Ханзата възможност да правим каквото решим. Така сме изключително гъвкави.