Кевин Андерсън - Скритата империя

Сега излетяха всички гълъби. Кристалната сфера се издигаше и ставаше все по-голяма.

— Какво си ти? Какво искаш? — Думите му бяха заглушени от бурята и вятъра, а и обитателите на странния кораб едва ли можеха да ги разберат. — Тук сме с мирни намерения! — с всички сили извика Рос.

Исполинското кълбо се извиси над небесната мина и излъчи нискочестотни импулси във въздуха, нещо като басови думи, произнесени от кит в глъбините на земен океан. Вибрациите заблъскаха Рос и закънтяха в черепа му.

Вахтеният капитан вече бе вдигнал екипажа по тревога. Но небесната мина нямаше оръжие и беше беззащитна.

Енергийните мълнии заблестяха още по-силно и се стрелнаха напред. Рос изкрещя и закри очи с ръце.

Електрическите копия разкъсаха производствения комплекс, насякоха на парчета ектиреакторите, накълцаха резервоарите и взривиха дюзите, отвеждащи изхвърляните газове. Нова експлозия разтърси палубите.

Синята небесна мина подскочи, наклони се… и започна да пада.

Останал на откритата платформа, Рос едва се държеше. Белите гълъби уплашено кръжаха в небето, ала без небесната мина никога нямаше да намерят къде да кацнат. Щяха да летят без храна и почивка, докато не умрат от изтощение.

Вторият залп на осеяната с шипове сфера разцепи Синята небесна мина по структурната й ос. Тя се разпадна и пламтящите останки се запремятаха като метеорити в бездънното небе.

Рос чуваше писъците на екипажа си. Сърцето му щеше да се пръсне от безпомощност. Дори не можеше да отговори на странните вибриращи думи, изречени от извънземните. Нов взрив го изхвърли от наблюдателната платформа и той полетя във въздуха.

Страшният извънземен кораб не прати повече сигнали.

Рос падаше с разперени ръце. Дрехите му плющяха край тялото му. Ужасен и невярващ, той се взираше в развалините на всичко, което бе ценил… докато сгъстяващите се облаци не го погълнаха.

Оставаха му да пада още над хиляда и петстотин километра.

В тихите дълбини на световната гора бе настъпил моментът за излюпването на червейния кошер. Развълнуваната Естара помъкна брат си Бенето със себе си. Забързаха в изсветляващото утро към гъсталаците далеч от града в гъбения риф.

Джунглата около тях се раздвижваше под закрилата на шепнещите върхари. Бенето вървеше с разперени ръце и прокарваше пръсти по дебелата кора на дърветата, за да поддържа връзка с гората и да е настроен към нея.

— Ей там е — каза сестра му. — Никога не си виждал толкова голям червеен кошер.

Той й се усмихна. Очите му бяха притворени, ала нито веднъж не се препъна, нито веднъж не се оплете в лианите.

— Абсолютно си права, сестричке — дърветата ми казаха, че кошерът ще се излюпи след час.

Тя се затича напред и макар че Бенето като че ли не ускори крачка, успя да я настигне, без да пролее капчица пот.

Естара зае най-удобното място за наблюдение и се вторачи в странното образувание. Брат й се облегна на един дънер, за да гледа едновременно със собствените си очи и със сетивата на гората. Във въздуха пърхаха малки, напомнящи на пеперуди същества. Момичето махаше с ръце, за да ги гони, но нито едно от тях не смущаваше Бенето.

Увиснал от ствола на световното дърво, сивкавобелият кошер пулсираше като извадено сърце на огромен организъм. Излюпващите се червеи се събуждаха от съня си и бяха готови да продължат в следващия етап от живота си.

Естара чу звук от дъвчене и разбра, че гигантските червеи се придвижват по хаотичните тунели на гнездото в търсене на изход, след като бяха смлели тялото на вече безполезната си царица.

— Дърветата мразят ли тези червеи, Бенето? Нали са паразити и вредители?

Брат й със спокойна усмивка притисна длан към люспестия дънер и отправи въпроса към сложния разум на гората, макар че вече знаеше отговора.

— Дърветата казват, че не ги мразят, сестричке. Кошерните червеи са част от естествения ред на нещата. Тези паразити не са по-вредни от другите — и по свой начин са полезни.

— Искаш да кажеш, че ни оставят празните си кошери, за да ги използваме за жилища ли? — Напомнящата на хартия стена се изду. Вътре прозираха тъмните цилиндрични тела на червеите, които се готвеха да се измъкнат от гнездото.

— Нещо повече. След малко ще видиш. — Бенето прокара пръсти по кората и продължи телевръзката. — А, ето. Време е.

Стената на кошера се разцепи и във въздуха се подаде уста, осеяна със зъби. Появиха се още глави; червеите се гърчеха в разкъсаното гнездо. Кошерните червеи заизмъкваха навън разчленените си тела, покрити с дебела лилава броня. Спуснаха се на земята като змиорки и задъвкаха горската почва като лешояди, кълвящи разложена плът.