Кевин Андерсън - Скритата империя

— Това ще е време на голяма радост за световната гора. Не всеки ден дърветата получават достъп до такава съкровищница на информация.

Естара погледна през отворите на гъбения риф към сенчестата зеленина на джунглата, сякаш очакваше да види, че гората танцува от радост. Дори без такова чудо обаче щастието, изписано на лицето на Бенето, бе достатъчна награда.

— Как ти се сториха скитниците? — попита Идрис. — Не знаем почти нищо за тяхната култура.

— Съмнявам се, че си постигнал много с тях — кисело рече Сарейн. — Сигурно са се опитали да те оплетат в брачен съюз.

Рейналд се усмихна на сестра си.

— Не подценявай скитниците, Сарейн. Всъщност това може би е нашата най-голяма грешка. Те изглеждат склонни да установят по-тесни връзки с нас. Една от ръководителките им, Ческа Перони, е много пленителна.

— Басирам се, че искат нашите зелени жреци — отвърна сестра му.

— Напротив, отхвърлиха предложението ми. — Той се усмихна на изненадата на Сарейн. — Скитниците предпочитат да пазят тайните си и не искат нито един зелен жрец.

— Това е съвсем различно от исканията, които обикновено ни отправят — промърмори Идрис.

— Е, бихме могли да организираме пряк внос на екти до Терок, без да минаваме през одобрените от Ханзата посредници. Помислете колко много ще спестим.

— Аз пък си мисля колко много ще се разстрои Ханзата — обезпокои се Сарейн. — Нима искаме да си навлечем неприятности, като се има предвид, че не използваме много екти?

— Въпреки това — отвърна майка Алекса и си взе резен чифтокруша, — за нас е полезна всяка нова проява на независимост.

Гаденето от зашеметителя се смени с пронизителна болка в главата, болка, която не му позволи да установи, че е в меко топло легло. Той постепенно дойде на себе си и забеляза, че като че ли плава. Лежеше на гладки чаршафи върху удобен, пълен с желатин дюшек. Пръстите му потръпваха, бедрата му бяха схванати.

Реймънд отвори очи и от силната светлина сякаш чук се стовари върху черепа му. Той изпъшка, но от гърлото му се изтръгна съвсем слаб звук. Последното, което си спомняше, беше как русокосият го заплашва със зашеметителя и как опитните му спътници го блъскат към необозначената кола. Бяха го отвлекли!

Той се надигна, седна и се насили да изтърпи пристъпа на гадене. Някой го бе донесъл тук. Дали бяха група извратени типове, отвличащи младежи, или се бяха интересували конкретно от него? Защо им беше някакво си бедно хлапе, без перспективи и със семейство, което едва свързваше двата края?

Семейството му! Спомни си пламтящия блок, бариерите и полицаите, пожарникарите и техните хеликоптери, изсипващи пяна върху тлеещите развалини.

„Там не е останало нищо, освен пепел и някой и друг зъб.“

Когато оркестърът от възбудени нервни окончания заглъхна в тих вой, Реймънд пак отвори очи и се огледа. Намираше се в малко помещение без прозорци. На стените висяха гоблени, на поставки в ъглите имаше изящни вази. От шадраванче с течаща вода се носеше тиха музика.

Трябваше да разбере какво се е случило с майка му и братята му!

Усети мирис на парфюм и забеляза няколко свещи — истински свещи, — поставени в малки ниши. Надигна се от мекото легло, което се опитваше да го обгърне. Светлината сякаш струеше отвсякъде — приглушено излъчване, идващо от материята на самата стена. Не знаеше къде е попаднал.

Вратата се отвори и на прага се появи строен, приятен наглед мъж с коса, която имаше цвят на стомана. Жизнерадостните му сиви очи и гладката кожа не позволяваха да се определи истинската му възраст. До него стоеше старомоден робот модел „учител“ с мътна телесна облицовка.

Мъжът усмихнато наблюдаваше Реймънд. Роботът заговори:

— Преценката ми за действието на зашеметяващия импулс се оказа с точност до десет минути, председателю Венцеслас.

— Отлично, ОХ, като се има предвид, че бяха неизвестни много от най-важните параметри.

Реймънд знаеше това име. Стисна устни, за да не изрече негодуващите си искания. Възраженията му само щяха да го накарат да изглежда глупав и безпомощен, а тези хора щяха да му кажат каквото искат и когато искат. Младежът предпазливо срещна втренчения поглед на председателя.

Венцеслас се усмихна.

— Отлично, Питър. Вече проявяваш известна сдържаност и без подготовка. — Той се обърна към робота. — Ще имаш много добър ученик, ОХ.

Главата на Реймънд продължаваше да се пръска от болка.