Кевин Андерсън - Скритата империя

Мъжът също си наля сок.

— Истинската съпруга на крал Фредерик почина преди повече от две десетилетия. Той имаше много наложници и няколко незаконородени деца, но нито едно от тях не притежава нужния ни потенциал. И определено няма истински ръководни качества.

Реймънд постепенно започваше да проумява. После смаяно погледна председателя.

— Значи искате аз да заместя краля, така ли?

— След като получиш съответната подготовка — потвърди ОХ.

— Избрахме те от стотици възможни кандидати, Питър. Ханзата е убедена, че си човек, когото народът ще обича.

— Но това… не е редно! — възрази Реймънд.

Венцеслас го гледаше спокойно.

— Преди много години крал Фредерик се възкачи на трона по абсолютно същия начин. А също крал Бартоломю и крал Джак преди него. — Момчето го зяпаше. Председателят продължи: — Отдавна те наблюдаваме и те избрахме от много кандидати. Честно казано, младежо, вярваме, че ти си най-голямата ни надежда. — Изражението му стана тъжно. — За съжаление, ужасният пожар, който унищожи дома ти, ни принуди да действаме сега. Предпочитахме по-спокойно запознанство.

Реймънд се затрудняваше да приеме огромната промяна в представата си за света.

— Но… какво ще стане с Фредерик?

— След реалната смяна на властта лицето на стареца ще бъде променено и ще го пратим в заслужена пенсия на Релекер. Крал Фредерик служи добре почти половин век, но умът му вече не е толкова остър, колкото някога. Мисля, че вече се е уморил от тази роля. Имаме нужда от жизнен човек, който да върне енергичността на Ханзата.

— Не мога да повярвам. — Реймънд зяпна металното лице на робота учител. — Все някой ще се сети. Ще ви хванат.

Базил Венцеслас се усмихна.

— Кой може да се сети? Прости ми, младежо, но Реймънд Агуера не беше никой. След като променихме чертите ти, на кого изобщо ще му хрумне да направи такава връзка? След ужасния пожар в блока всички ще решат, че си загинал като другите нещастни жертви.

Реймънд запремигва, за да пропъди сълзите, гърлото му се стегна, болка прониза сърцето му. Майка му би казала, че тази ненадейна възможност (да, той винаги беше търсил възможности) е награда, компенсираща невероятната мъка. Навярно щеше да му прочете някоя брошура на единството с подобни баналности. Момчето би дало всичко, за да си върне семейството, ала не можеше да се откаже от този шанс. Никога в живота му не му се бе отваряла такава невероятна възможност.

Председателят се усмихна чаровно и показа ослепително белите си зъби.

— Приеми го като начин да преодолееш трагедията. Ние вече пренаписахме миналото и имаме нужда от теб, Питър, за да ни помогнеш да напишем бъдещето.

Джес Тамблин се върна в клановите владения под ледената покривка на Плумас и завари стария си баща все така строг и капризен, както винаги. Това му даде още една причина да си потърси повод колкото може по-скоро да се върне в Рандеву. Все още не беше успял да се срещне с Ческа.

Тъмните, жадни очи на Брам Тамблин заблестяха, когато Джес започна да разказва за дейността на Рос при Голген, ала след миг старият кланов водач вдигна мазолестата си ръка.

— Стига. Няма да си губим времето в приказки за човек, който вече не е член на семейството. — Тази упорита игра продължаваше от години и Джес се съмняваше, че нещо ще се промени.

Животът с баща му бе труден. След седмица Джес си измисли неотложни задачи, които налагаха да отлети за Рандеву. По-малката му сестра Тасия го помоли да я вземе и той се съгласи.

— Ще се грижа за нея, татко, и кой знае, този път може дори да открием „Бъртън“ — каза Джес.

Брам изсумтя.

— Нашият клан печели достатъчно пари от бизнеса със замразена вода. Няма нужда да клинчиш от задълженията си и да гониш митове.

— Никога не клинча от задълженията си, татко, знаеш го. Но „Бъртън“ съществува. Все още е някъде там. — „Бъртън“ беше единственият от единадесетте заселнически кораба, който не бе открит.

— Даже да го намериш, той вече е развалина, която не струва нищо.

— Но има място в историята, татко — весело отбеляза Тасия.

Брам скри снизходителната си усмивка под кисело изражение. Следван от сестра си, Джес забърза към личния си космически кораб. Нейният робот ЕА понечи да тръгне след тях, ала момичето на бърза ръка му измисли няколко задачи и го отпрати.

Когато стигнаха на напуканата замръзнала повърхност на луната, двамата с Тасия вече се кикотеха. Скоро излетяха от водоизпомпващите станции, проникващи през дебелата няколко километра ледена шапка до дълбините, където хидростатичното налягане изтласкваше вода до каптажите на повърхността.