Кевин Андерсън - Скритата империя

Група мъже в огнеупорни костюми излязоха от блока. Двама от тях носеха хора, навярно все още живи. Ала само двама… от всички обитатели на сградата. Реймънд не смееше дори да се надява, че майка му и братята му са се спасили.

— Не можем да се качим по-нагоре от седемнайсетия етаж — разнесе се високият филтриран от комуникатора глас на един от пожарникарите. — Стените са срутени, вратите са се споили с касите.

— Как така са се споили? — попита командирът на спасителите.

— Не знам. Нямахме време да направим пълен анализ. Идват ли вече пожарните кораби?

Командирът насочи групата към временния оперативен център. Пет товарни хеликоптера, тежко натоварени с химикали, се приближаваха към бушуващите пламъци.

— Всички да се отдръпнат — извика по високоговорителя командирът на спасителите. — Отдалечете се от зоната на пожара.

Преди мудно движещата се маса зяпачи да се подчини пожарните хеликоптери отвориха товарните си отсеци и избълваха върху пламъците зеленикавобяла пяна. Вихрещите се между високите сгради топли течения я подхванаха и я пръснаха наоколо. Зяпачите заотстъпваха, но бяха прекалено много и през тълпата пробяга само нещо като ударна вълна.

Въпреки пяната блокът продължаваше да е обгърнат в толкова силни пламъци, че пожарникарите не можеха да започнат борбата с бедствието от земята. Още три пожарни хеликоптера хвърлиха товара си върху сградата и Реймънд разбра, че основната им цел е просто да не позволят на пожара да обхване съседните постройки, а не да спасят хората вътре.

В отчаян опит да направи нещо, той отново се хвърли към бариерата.

— Трябва да вляза! Братята ми, майка ми… — Подхлъзна се на зеленикавобялата пяна.

Ала полицаите пак го спряха.

— Няма смисъл, малкият. Там не е останало нищо, освен пепел и някои и друг зъб.

Преди Реймънд да успее да възрази, тълпата отново го заблъска. Един от хеликоптерите не улучи целта си и хвърли пяна върху полицаите и първите редици зяпачи. Хората се развикаха и заотстъпваха.

Някакъв мъж го сграбчи за ръцете изотзад и го задърпа. Реймънд се опита да се съпротивлява, после усети, че и другата му ръка попада в желязна хватка, макар да бе хлъзгава от пяната. Викът му се изгуби в глъчката.

Трима едри, но невзрачно незабележими мъже го помъкнаха през навалицата към една странична уличка. Реймънд не ги познаваше и не можеше да разчете израженията на мрачните им съсредоточени лица.

— Пуснете ме! — Той ритна с крак и улучи един от мъжете по пищяла, ала той дори не трепна, сякаш под сивия му панталон имаше броня.

До съседната сграда бе паркирана кола с работещ двигател. Реймънд изтръпна от ужас. Не можеше да понесе и това, след като беше видял дома си опожарен и знаеше, че цялото му семейство е загинало в страшната експлозия.

Продължи още по-яростно да се съпротивлява и успя да освободи хлъзгавата си от пяната ръка. Замахна с юмрук, удари в ребрата един от мъжете, ала очевидно го заболя повече от него. Вратата на колата се отвори като гигантска черна паст, очакваща да го погълне.

— Кои сте вие? Пуснете ме! — изкрещя той. — Помощ! — Знаеше, че е безсмислено. Пожарът и спасителната операция заглушаваха всички звуци.

От колата се подаде русокос мъж с леденосини очи.

— Този зашеметител няма да ти остави никакви белези, младежо — със спокоен, почти дружелюбен глас каза той. — Имам разрешение да го използвам, ако се наложи.

Реймънд продължи да се мята и русокосият похитител изпълни заплахата си.

КОЛКОТО И удари да им нанасяха външни хора и събития, скитниците винаги отвръщаха и запазваха силата си. Вдъхновявана от тежките условия, скитническата култура процъфтяваше, богата на идеи, някои непрактични или ексцентрични до крайност, други достатъчно изобретателни, за да позволят на независимите кланове да живеят на недостъпни за други хора места.

Скитниците бяха разширили оставената от „Канака“ малка колония в астероидния пояс край червеното джудже. Рандеву беше прекрасна смесица от различни космически естествени среди и жилища от изкорубени астероиди, скален архипелаг около кървавочервена звезда.

Астероидите бяха останки от колабиралата протозвезда, недостатъчно материал, за да се сгъсти в планета. Рандеву бе проектиран с многобройни докове за големи и малки кораби, както и тайни депа за складиране на екти.

Скитниците бяха свикнали със слабата гравитация и облечени в скафандри, прескачаха от скала на скала с помощта на реактивни раници. Някои вътрешни астероиди в купа бяха свързани един с друг с кабели, които се свиваха и отпускаха като лифтове. Слабата слънчева светлина огряваше реактивните мембрани и колектори за слънчев вятър, които осигуряваха достатъчно енергия за селището.