Кевин Андерсън - Скритата империя

— Благодаря на генерал Кърт Лансън! Най-великият ми генерал, човекът, когото смятам за свой личен приятел. — Тълпата заръкопляска. Базил чак се изчерви от срам. Генералът сведе глава и се престори, че не забелязва грешката на стария крал.

— Това вече е прекалено — промърмори председателят. — Не може да се търпи. — И махна на Франц Пелидор и неговата група лично избрани агенти.

Русокосият Пелидор изправи рамене, застана пред хората си и въпросително погледна председателя.

Замислен за най-добрия начин да осъществи плана си, Базил прокара показалец по горната си устна. После даде заповед на агентите.

— Вземете необходимите мерки. Трябва незабавно да започнем обучението на новоизбрания принц. Надявам се, че не сме закъснели.

— Разбирам, господине — отвърна Пелидор. Нито потръпна, нито се изчерви. Базил не очакваше от него друга реакция.

Замисли се за предишния кандидат-престолонаследник, принц Адам, който се беше оказал прекалено непокорен и непочтителен към къщичката от политически карти, грижливо построена от Ханзата. Бе се наложило да елиминира младежа още преди обществото да научи за неговото съществуване.

Когато агентите тръгнаха към вратата, той сниши глас и каза почти на себе си:

— Да се надяваме, че новият кандидат ще се окаже по-послушен, иначе наистина сериозно ще загазим.

Реймънд с весела крачка вървеше към блока, доволен от постигнатото.

Въздухът в събуждащия се град миришеше на влага, но и на свежест. Мускулите го боляха от мъкненето на щайги в разпространителния център, а потните му дрехи воняха на мазен дим от зле настроения повдигащ механизъм, който бе изпълвал хангара с отровен пушек. Но беше свършил добра работа и бе използвал скромната си печалба, за да купи пакетирана храна, нова риза и дори електронен пъзел за братчето си Майкъл.

Сега Реймънд бързаше да се прибере вкъщи и да почисти. Обикновено не закъсняваше толкова много. Надяваше се, че ще му остане час да поспи или поне да приготви закуската, преди да стане време за училище. Майка му сигурно вече беше станала и той трябваше да й помогне с момчетата, ала през нощта беше спечелил достатъчно, за да компенсира закъснението си. Той доволно опипа сака.

Очакваше го обаче страшна сцена.

Когато зави зад ъгъла и видя хаоса, пламъците и линейките, закова на място. После ужасен се втурна по улицата. Огньовете се издигаха към небето. Стълб черен дим се възправяше нагоре като овъглен юмрук.

Разблъска зяпачите.

— Пуснете ме! — Размаха сака си, за да си проправи път, после хвърли и храната, и ризата, и електронния пъзел.

Цялата улица се беше превърнала в ад. Над главата му профучаваха линейки и пожарни коли, спасителни хеликоптери кръжаха над тях, ала не можеха да се приближат до бушуващия пожар. Реймънд най-после стигна до първите редици и впери поглед в отровния дим и пращящото от пламъци небе. Зад набързо издигнатата преграда видя останките от своя блок.

Хората зяпаха пожара като хипнотизирани. Реймънд ридаеше, сълзите му се стичаха по покритите му с прах бузи. Опита се да се провре под бариерата, но полицаите от частта за борба с масовите безредици го спряха.

— Назад — нареди му един навъсен мъж.

— Там е домът ми, семейството ми!

— Назад, казах!

Земята под блока се бе превърнала в димящ кратер и останките от сградата бяха рухнали в него, сякаш изпод градските улици беше изригнал вулкан. Навсякъде бяха пръснати развалини. По стените на съседните постройки имаше сажди от експлозията.

Висок мъж в официален костюм се наведе над Реймънд. Беше от онези хора, които младежът свързваше със заседателни зали и счетоводни книги.

— Собствениците на сградата незаконно са складирали разредено гориво за космически двигател в подземни резервоари — с видима радост поясни бизнесменът. — Страхотно скривалище, точно под невинен наглед жилищен блок. — Той поклати глава, сякаш не можеше да повярва на глупостта им.

Реймънд се взираше в парещите пушеци.

— Гориво за космически двигател… под нашия блок?

— Обработвали са го и са го продавали на черния пазар. Но резервоарите не са били добре изолирани, нямали са защитни системи. Идиоти! Катастрофата е била неизбежна.

Звучеше невероятно — дори смехотворно. Но той знаеше, че преди изгрев-слънце повечето семейства са си били вкъщи и са спали. Коленете му омекнаха, олюля се, но притискащите го от всички страни хора не му позволиха да падне. Странно, видя голям черен кликиски робот, един от малкото, които бяха решили да дойдат на Земята, да се взира като хипнотизиран в пожара с червените си оптични сензори.