Кевин Андерсън - Скритата империя

Толкова много пъти бе репетирал речта си, че после изобщо не си спомняше как я е казал. Коронацията мина идеално, без да се споменава за хидрогската атака при Юпитер. Тази новина щеше да се разпространи по-късно. Такава катастрофа не биваше да опетни деня, в който един принц ставаше крал.

Когато се върна при председателя Венцеслас за кратък отдих, преди да присъства на подготвените тържества и банкети, Реймънд усети, че действието на опиата отслабва. Най-после можеше да разсъждава сам.

Председателят вече се беше овладял след новината за унизителния разгром на ЗВС. Бе преминал етапа, в който не искаше да повярва на случилото се, и беше започнал да планира най-добрата реакция и най-подходящото овладяване на ситуацията. Реймънд реши все още да не го разпитва за това. Като крал Питър, той несъмнено щеше да стане говорител на гнева на Ханзата.

Базил се приближи до него и доволно кимна.

— Поне едно нещо днес мина добре — каза той. — Крал Питър, ти имаш потенциал да станеш добър владетел. Ще почакаме няколко години… — председателят му се усмихна, сякаш си мислеше, че му съобщава добра новина — и ще ти потърсим подходяща кралица.

Маргарет и Луис Коликос оставиха трупа на Аркас в палатката му и тръгнаха към своята.

Луис беше зашеметен, лицето му бе посивяло. Маргарет едва вървеше. Само трябваше да се движи. Трябваше да открие информация — и да прецени колко сериозно е положението им, макар да се боеше, че не иска да узнае.

Цялата документация в палатката им бе разхвърляна, масите и екраните бяха прекатурени и смачкани. Компютрите и инфодисковете бяха стопени на шлака. Стандартният им предавател беше разбит и от него бяха останали само разкъсани жици. Електромагнитните сигнали щяха да пътуват месеци със скоростта на светлината, докато ги засекат в най-близката колония или космически кораб на Ханзата. Прекалено късно, за да ги спасят. Врагът им се беше погрижил да не им даде възможност да повикат помощ.

— Но… защо? — възкликна Луис. — Кой го е направил?

Маргарет се намръщи. Той наистина още не се бе сетил.

— Няма никакво съмнение, Луис. — Археоложката видя, че преводите й на кликиските йероглифи, всичките й нови открития са систематично унищожени, дори ръкописните й бележки. Хвана съпруга си за ръка, усети, че Луис трепери, и го изведе навън. Палатките бяха тънки, светлината слаба, а възможностите им за защита не бяха много. — Тук сме прекалено уязвими.

Трите кликиски робота ги нямаше. Тя направи знак на Луис да замълчи и се заслуша, ала не чу нито звук.

— Трябва да се върнем в скалния град. Там можем да се защитаваме, а и ДД ни чака.

Луис понечи да я попита нещо, не толкова, за да възрази, колкото да преодолее объркването си.

— Наистина ли мислиш, че Сирикс и другите два робота…

— Предложи ми по-логична възможност, Луис, и ще я изслушам. Но сега трябва да вървим. Тук сме съвсем беззащитни.

Върнаха се в тесните каньони. Маргарет бе уморена, всичко я болеше. Луис дишаше тежко и тя се безпокоеше за него.

Когато студените каменни стени ги обгърнаха в мастилените си сенки, те видяха мъждукащите обнадеждаващи светлини, които ДД беше инсталирал в скалния навес. Маргарет се огледа, подуши сухия въздух и глупаво се помоли за ново наводнение, което да отнесе приближаващите се черни роботи.

Трите древни машини сигурно ги следяха.

Археоложката не се съмняваше, че двамата с Луис ще са следващите им жертви. По време на припряното им бягство съпругът й, изглежда, бе обмислил въпросите си, но не беше намерил задоволителни отговори.

Стигнаха при металното скеле, издигащо се по отвесните стени, и Маргарет остави Луис да се качи пръв. Стъпките му бяха тежки и тя разбираше, че е напълно изтощен, не само от умора, но и от страх.

Чул изкачването им по металното стълбище, ДД излезе под открития навес. Сребристото му тяло лъщеше на светлината. Дружелюбното компи изглеждаше въодушевено.

— А, вече се върнахте? Елате, открих нещо…

— Подай ни ръка, ДД. Виждал ли си кликиските роботи?

— Не, Маргарет, от следобед не са идвали. От помощта им ли имаме нужда?

Луис стигна до отвора на пещерата и се свлече на колене. Маргарет забърза след него.

— Не. Помогни ми, ДД. Трябва да съборим стълбището.

Съпругът й я погледна, после кимна.

— Нека е обсада тогава.

— Защо? — попита андроидът. — Ще ни е много по-трудно да слизаме, макар че имаме въжета.

— Просто го направи, ДД! — изсумтя Маргарет.