Кевин Андерсън - Скритата империя

Тримата отвинтиха гайките на металните греди и скелето с трясък се срути в тесния каньон. По стените затрополиха камъни.

Луис се вторачи надолу в скалите като древен рицар, изправен върху стена на средновековен замък, който преценява защитата на рова и се готви за обсада.

— Е, сега в безопасност ли сме, скъпа?

Маргарет поклати глава.

— Съмнявам се. — В главата й се рояха безброй въпроси. Тя се притисна към Луис.

— Моля те, обясни ми какво се е случило, Маргарет — каза ДД.

— Аркас е мъртъв. — Думите й прозвучаха някак нереално. — Всички световни дървета са изкоренени. Нашата документация и предавателят ни са унищожени. Лагерът е обърнат наопаки.

— Кликиските роботи са го направили — каза Луис, сякаш за пръв път го признаваше пред себе си.

Дружелюбното компи се смая и замълча, докато компютърният му мозък обработваше новата информация.

— Значи сме захвърлени сами на Рейндйк Ко.

— Да — потвърди Маргарет.

— Открих нови сведения, които може да хвърлят светлина върху тази загадка — каза ДД. — Група йероглифи, които бяха скрити на една стена недалеч от помещението с каменния прозорец.

Внезапно заинтригувана дали това не може да помогне за спасението им, Маргарет се изправи — ако не за друго, поне за да се разсейва, да занимава ума си с нещо.

— Ще ида да хвърля едно око. — Тя погледна мъжа си. Той изглеждаше прекалено объркан, за да помръдне. — Ти остани тук и пази, Луис. Викай, ако видиш нещо.

Той мъчително преглътна, облегна се на стената и впери очи в мрака. Сирикс, Декик и Илкот несъмнено щяха да дойдат. И тъй като археолозите бяха захвърлени сами на тази призрачна планета, черните роботи нямаше защо да бързат.

ДД я отведе до една стена, от която бе изстъргал сухата смола, покриваща широк участък, изписан със символи.

— Приличаше на мазилка и скриваше йероглифите. Когато разгледах стената, открих знаците отдолу. Реших, че ще искаш да ги проучиш, Маргарет, затова предпазливо почистих горния пласт. Обърни внимание на символите, които означават „кликиски робот“.

— Браво, ДД. Някой ден от теб ще стане чудесен ксеноархеолог.

Тя проследи с показалец знаците и бързо прочете познатите думи. Вече имаше достатъчно опит и можеше да преведе общия смисъл, без да се консултира с грижливо съставените си бази данни и речници. Нищо чудно, че някой оцелял древен представител на кликиската раса — навярно онзи, чийто труп бяха открили — бе искал да скрие това последно свидетелство.

— Нещо важно ли е, Маргарет? — попита ДД.

Тя разбра значението на символите и сърцето й се вледени.

— Да, ДД. Това може би е последната част от отговора на загадката. — Тя бързо тръгна към Луис. Трябваше да му каже какво е открила.

Докато минаваше покрай помещението с порталната стена, надзърна вътре и видя хаоса от работата им през деня. До нейните записки лежеше недояден сандвич и протеинова вафла, там бе и малката, но красива музикална кутия, която й беше подарил Антон. Маргарет я вдигна и я прибра в джоба си.

Викът на Луис отекна преди тя да успее да се върне при него.

— Ето ги, Маргарет!

Инстинктът й се разкъсваше между това да се противопостави на коварните черни роботи и просто да вземе съпруга си и да избягат в катакомбите. Може би щяха да успеят да намерят някакво убежище в пустия кликиски град.

Но в края на краищата изборът не беше труден. Тя отиде при Луис и застана до него.

Той уплашено се взираше в мрачния каньон. Очите му блестяха. Скелето лежеше смачкано на дъното на клисурата. По сухото речно корито се приближаваха три бръмбароподобни фигури. Оптичните им сензори светеха като зловещи светулки в сенките.

— Не виждам как могат да се покатерят тук горе — каза Луис. Маргарет обаче се съмняваше в недостъпността на пустия град. — Научи ли нещо, скъпа?

— Открих отговора на всичките ни въпроси — отвърна тя.

Старият ксеноархеолог Луис Коликос я погледна заинтригувано.

— Е, каква полза от това, ако не можем да споделим откритието с никого?

— Двамата с теб ще знаем, старче — отвърна Маргарет и го потупа по ръката.

Сирикс и другите два робота спряха и вдигнаха глави към тях.

— Маргарет и Луис Коликос, знаем, че сте горе.

— А ние знаем, че сте долу — каза Луис. — Оставете ни на мира.

— Искаме да обсъдим с вас въпроса за нашите създатели. Искаме да научим всичко, което сте открили.

— И после ще ни убиете, така ли? — предизвикателно извика Маргарет.

Трите черни робота дълго мълчаха, после забръмчаха помежду си на своя странен електронен език. Накрая Сирикс отново погледна нагоре.