Кевин Андерсън - Скритата империя

— Да, после ще ви убием.

Маргарет се изненада от откровеността му.

— Е, поне са честни — рече Луис.

— Знаем всичко за първата хидрогска война — извика Маргарет и думите й ясно отекнаха в смълчания каньон.

— Прочетох скрито описание на древната битка между кликисците и хидрогите, и дори илдирийците.

Съпругът й я погледна смаяно. Трите робота обмисляха информацията.

— Значи знаеш, че ние участвахме в тази война — каза Сирикс.

— Знам, че сте се обърнали срещу своите създатели. — Тя погледна Луис. — Собствените им роботи са унищожили кликиската раса. Затова не е останал нито един жив представител на целия вид.

Луис погледна надолу с надеждата, че откритието ще вразуми Сирикс, Илкот и Декик. Трите черни робота стояха и чакаха в подножието на отвесната скала.

— Е, какво ще кажете за това? Защо сте го направили? — извика археологът. — Това възвърна ли ви спомените?

— Вече знаехме — с вледеняващо безизразен глас отговори Сирикс.

Дълбоко в душата си Маргарет разбираше, че кликиските роботи не могат да допуснат тази изобличаваща информация да стигне до другите цивилизации в Спиралния ръкав.

— А сега какво? — прошепна в ухото й Луис. — Така ли ще висят долу, за да не ни позволят да слезем оттук?

Сякаш го бяха чули, трите кликиски робота се отдалечиха на по няколко крачки един от друг. Черните им коруби се разцепиха в основата и отдолу се показаха криле. Машините излетяха над разбитото скеле и се издигнаха към скалния град.

Базил Венцеслас продължаваше да получава ужасяващи новини — като върволица от смъртни присъди.

От кабинета си на последния етаж на държавната сграда той се взираше в залязващото слънце. Очакваше всяко следващо съобщение с все по-силен страх. Четеше военни доклади, гледаше оскъдни, но смразяващи записи. Хидрогите бяха непобедими.

За пръв път през успешната си кариера — през целия си живот — Базил Венцеслас искаше да се скрие, да намери безопасно място, където да не носи отговорността за очакващите ги опасни времена. Нямаше ни най-малка представа какво да прави. А повече от всичко мразеше да се чувства безпомощен.

След разгрома на ЗВС при Юпитер дълбокоядрените извънземни извършваха последователни атаки с отмъстителна систематичност, появяваха се от десетки газови гиганти. Кристалните бойни кълба бяха унищожили всички ектипроизвеждащи фабрики в Спиралния ръкав, от остарелите илдирийски фабрични градове до тромавите фабрики на Ханзата и останалите скитнически небесни мини, които не бяха пожелали да се евакуират.

Скитниците най-много страдаха от пълното ембарго… но те просто щяха да са първите жертви. Когато се бе разпространила вестта за безплодността на опитите за добив на екти, хидрогските атаки бяха намалели. Не беше останало кого да заплашват.

Без екти цялата търговия в Ханзата, всички отношения с Илдирийската империя щяха да секнат. Бизнесът в Спиралния ръкав щеше да замре, а и колониите постепенно щяха изгубят препитанието си.

Повечето селища зависеха от редовното снабдяване с ресурси и хранителни стоки. Пътуването между най-близките звездни системи сега щеше да отнема години, десетилетия, с максималните скорости, развивани от конвенционалните двигатели. Никоя колония не бе самотен остров, съществуващ напълно самостоятелно. Инфраструктурата на много светове просто не им го позволяваше. Сега трябваше да се научат да живеят сами — или да загинат.

Настолните екрани на Базил показваха новокоронясания крал Питър, седнал на трона си. Младежът четеше прокламации, настояваше за разширяване на производството на оръжия, призоваваше за нови доброволци в ЗВС.

Базил не знаеше какво ще постигнат тези мерки, но никога нямаше да допусне да проличи, че Ханзата няма представа какво да прави. Хората трябваше да запазят надежда. ЗВС вече бяха реквизирали повечето запаси от екти за военни нужди, макар че някои колонисти на по-далечните ханзейски планети криеха горивото и го пазеха за очакващите ги ужасни времена.

Гражданите бяха приели крал Питър и засега той се справяше добре. Бе приятен младеж, обаятелен и строен, изключително привлекателен, с хубав, звучен глас. Но въпреки че живееше сред великолепието на Двореца на шепота, Питър не се наслаждаваше на царуването си.

Някой обикновен човек може би щеше да изпитва угризения и скръб заради онова, което Базил беше сторил с младия Реймънд Агуера. Ала някои хора не можеха да избират задълженията си — нито той, нито младият сирак. Председателят обаче не завиждаше на крал Питър за трудностите, с които щеше да се сблъска в своето управление.