Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Рейналд следеше продължаващата евакуация. Повечето хора бяха долазили до основата на гората под убежището на дебелите преплетени клони. Той се надяваше те да ги защитят, но с цялото си сърце знаеше, че Терок не разполага с ефективна защита срещу подобен враг. Както и никой друг. А като отец на терокския народ той щеше да проследи нападението със собствените си очи.

Хидрогите започнаха атаката. Електрически сини светкавици и вледеняващи бели вълни се спуснаха над световната гора като размятани коси.

Зелените жреци около Рейналд изкрещяха от рефлекторната болка.

— Кажете ми какво става на другите континенти на Терок — викна Рейналд на зелените жреци, докато наблюдаваше как хидрогите опустошават световната гора. — Кажете ми какво се случва с моя свят!

В дървеното селище до дълбоките Огледални езера зелени жреци, дървотанцьори и заселници се втурнаха да бягат от провисналите червейни кошери. Яростните хидроги ревяха над главите им с ненаситна жажда за разруха. Вълните на мразовитата мъгла докосваха горския балдахин и всеки леден полъх сгърчваше листака и го превръщаше в мъртви буци.

Сините светкавици изпепеляваха дебелите стволове. Световната гора не беше в състояние да извлече достатъчно енергия от почвата.

Алмари, младата зелена жрица, която бе предложила брак на Рейналд, наблюдаваше с ужас носещите се над овалните езера хидроги. Сграбчи кората на най-близкото дърво в напразен опит да узнае някаква защитна тактика за спасението на гората и народа си. Но дърветата не й предлагаха нищо.

Щом хидрогите долетяха, хартиените червейни кошери се превърнаха в ледени смъртоносни капани за обитателите си, които не бяха успели да излязат. Много хора изпопадаха от високите клони, докато се опитваха да слязат на земята. Слугите тичаха към дълбините на гората, промъквайки се през храсталаците.

Алмари наблюдаваше вцепенена от отсрещния бряг на езерото.

Първият удар бяха мразовитите ледени вълни, след това над гората се размятаха сини енергийни камшици — трошаха замръзналите стволове на трески. Червейните кошери рухваха и се превръщаха в снежен прахоляк.

Алмари гледаше като парализирана как мразовитите залпове превръщат овалното езеро в грапави буци лед. Хидрогите се приближаваха към нея… и накрая и тя се превърна във вледенена статуя, сякаш символ на отчаянието и безнадеждността.

От другата страна на континента в града на гъбения риф дърветата се опитаха да сплетат по плътен защитен балдахин от нападението откъм небето. Дебелите клони се сплетоха като ръце и образуваха барикада срещу обстрелващите ги хидроги. Масивните стволове се тресяха, но не помръдваха, удържайки на първия удар мразовити вълни и електрически залпове.

Поставил длан над очите си, Рейналд наблюдаваше как още една диамантена сфера прелита ниско над върховете на дърветата и разпръсква студени вълни, от които се сгърчваше всичко. Сграбчи зеления жрец до себе си и викна:

— Дърветата трябва да ни помогнат! Ако не го направят, всички ще измрем!

Жрецът притвори очи: събираше воля да включи отново съзнанието си в гората.

— Дърветата не са готови за тази битка…

— Никой не е готов, но трябва да се преборим. Животът има силата да стимулира и живота на другите. — Световната гора сякаш се бе предала на отчаянието, но Рейналд не можеше да приеме това. — След като векове наред разговаряме с тях и им четем, дърветата би трябвало да научат нещичко за нас.

Двамата жреци затвориха очи, съсредоточиха се и изпратиха мислите си в наранената гора. Заедно събудиха силата, натрупана дълбоко в мрежата на корените, и я изтеглиха към стволовете и шумолящите листа. Рейналд виждаше изпънатите им до скъсване вратни жили и измъчените им лица — жреците срещаха упоритата съпротива на световната гора.

А после Рейналд видя как гората под него се размърдва. Унищожителната ледена вълна от поредния хидрог удари и разцепи масивните стволове, но веднага я последва вълна от зелено възкръсване, като прилив на зелен океан. На мястото на изпепелените и рухващи дървета, от разкривените им и наранени стволове бликваха гейзери от нов листак, който заместваше съсухрените потъмнели клони.

Взривът от свежа зеленина напомняше някакво причудливо яростно плодородие поради някаква грешка на времето. Новата ярка растителност моментално покриваше причинените от хидрогите рани като с един замах на четката. Свежата зеленина омекотяваше черните белези почти със скоростта на появяването им.