Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Взе решение да разпореди екзекутирането на двамата лекари — за по-сигурно. За да избегне всякакви рискове. Вече нямаше нужда от доктори. Какво можеха да направят за него? Безволевият Руса’х или щеше да се справи сам… или просто щеше да си умре в своя подтизмен сън. Той вече не влизаше в сметката.

— Отведи ме в Небесната сфера, Брон’н. Днес следобед ще дам прием.

— Достатъчно силен ли сте, господарю? — запита един от лекарите.

Сайрок’х го изгледа освирепял.

— Трябва да съм.

Едва след като престолонаследникът се възкачеше на трона и станеше маг-император, всички духовни нишки на тизма щяха да се фокусират в него. Тогава цялата мозайка на замисъла щеше да се разгърне пред скептичното му съзнание. Въпреки своята незрялост той щеше да осъзнае необходимостта от онова, което беше извършил баща му, а преди това и всички магове-императори.

И тогава Джора’х щеше да разбере, че не съществува никаква алтернатива. Абсолютно никаква.

Добро не помнеше толкова страховит сезон на урагани и пожари от векове. Вече шеста година Нира наблюдаваше цикъла на гневното време, използвайки наученото като помощник на зелена жрица да разбира метеорологията.

Климатът на планетата беше благоприятен месеци наред — с достатъчно валежи и умерени ветрове. Но след това облаците изчезваха, въздухът ставаше сух и хълмовете се съсухряха като кафява прахан. Плевелите и тревите, които израстваха буйно през дъждовния сезон, се сбръчкваха в сплъстен, леснозапалим килим. Достатъчна беше само искра от светкавица, та съсухрените хълмове да пламнат и над тях се издигаха стълбове черен пушек.

Пожарите плъзваха нагоре към билата на хълмовете и надолу към закътаните долинки и изтощените и почернели от сажди работни екипи нямаха и миг почивка. Хора и илдирийци се бореха с огъня с всичко, каквото им попадне, но пламъците продължаваха да пълзят.

Нира отдавна бе престанала да изпитва болка и изтощение, погълната от непосилната битка. Във въображението си чуваше растенията, тревите, дърветата да надават вопли при приближаването на пламъците, а тя не можеше с нищо да им помогне. С лопатата си отсичаше и изтръгваше сухите шубраци и разчистваше земята.

Приближаващият огън съскаше като змия, докато поглъщаше съсухрените треви. Ветровете свистяха, шепнеха в ушите й и виеха в небосвода, разнасяха искри и пепел. Това бе мелодията на отчаянието. Нира викаше на хората наоколо и сочеше как най-успешно да се справят с пламъците. Познаваше много от тях и особено тези, който донякъде вярваха на историите й за други светове, и сега те се вслушваха в думите й. Огънят бе враг, с който можеха да се справят.

Дробовете й горяха от вдишваните сажди и пушек. От очите й бликаха сълзи и оставяха зелени ивици върху мръсното й лице. Илдирийските надзиратели крещяха на огнеборците да действат по-експедитивно и ефикасно, макар много от тях да припадаха от жега и изтощение. Но Нира все още откриваше в себе си неведоми резерви от енергия.

Въздухопланите ръсеха химикали и изливаха вода върху опожарените хълмове и върху свежата трева по посоката на пламъците. Заедно с невероятните усилия на работните групи те успяха да потушат пламъците върху дългия склон и да ги изтласкат към долините, надалеч от лагера за разплод.

И към закърнелите дървета.

Нира си пробиваше път през тревите. Зелената й кожа бе цялата ожулена, обгорена и изприщена. Искрите подскачаха като злобни дяволчета от растение на растение. Пламъците се втурваха от купчина плевели към островче от изсъхнали треви, а след това към закътаните в някоя дол инка преплетени шубраци.

Ужасът бе сграбчил сърцето й. Сам по себе си Добро не бе приятен свят, независимо че през дъждовния сезон плевелите, тревите и храсталаците смътно й напомняха за величествените терокски гори. Душата я бодеше, като гледаше пламъците да поглъщат рядката растителност.

Нира полагаше все по-ожесточени усилия, блъскаше с лопатата по тлеещите шубраци, изчерпала силите си докрай. Но не искаше да се предаде.

Един огнен език се метна към близките трънливи дръвчета. Но илдирийските екипи не обръщаха внимание на разкривената горичка. Интересуваше ги единствено спасяването на града, на лагера за разплод и на експерименталните сгради. Естествено щяха да вземат мерки пленниците да не пострадат, ако пламъците почнеха да застрашават живота им.

Но дърветата щяха да загинат. Дърветата! Нира го усещаше.