Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Кото вече тичаше към заключените врати, които водеха към подземния комплекс. Посрещнаха го трима инженери със сиви, плувнали в пот лица не само от жегата вътре.

— Този път е наистина лошо, Кото.

Той свали ръкавиците и остави шлема си настрана, докато сваляше огледалната униформа, изгаряйки пръстите си от все още горещата й повърхност. В първия момент ги засмука, но след миг преодоля режещата болка. Последва инженерите, докато продължаваше да смъква костюма — захвърляше частите му по пътя.

На третото ниво инженерите се струпаха пред затворената врата на разрушеното вече складово помещение. Кото огледа екраните в контролната стая, свързани с камерите в склад номер три. Видя рухналите метални стени, тлеещите пакети и снаряжение. Яркочервената магма нахлуваше през пробойната като струя артериална кръв, изгаряйки всичко, върху което попадаше.

— Може да е краткотраен термален поток — каза един от инженерите.

— Макар мен да ме считат за оптимиста тук — отвърна Кото, — не вярвам да е така. Дайте генераторното отделение.

Един от техническия персонал занатиска бутоните, сменяйки изображенията. Някои вече бяха статични, тъй като камерите се бяха стопили от неистовата горещина. В генераторното отделение, където функционираше един комплект енергийни конвертори и животоспасяващи системи, се видя тлеещата изолация и омекналите и деформирани масивни стенни плочи, които бяха станали кървавочервени.

Това беше краят на Исперос.

Дебелите циркулационни тръби по коридорите ревяха от фучащите в тях като окислена кръв охладители, увеличени на максимални обороти да изхвърлят смъртоносната жега по-бързо, отколкото тя се повишаваше. Кото знаеше, че системите няма да издържат. Не и повече. Със сърцето си усети, че колонията, неговата налудничава и изумителна идея, рухваше.

— Вземете цялото продоволствие, което е възможно. Запечатайте долните нива и блокирайте стените. Може би ще задържим лавата достатъчно дълго.

Започна да прави изчисления наум — опитваше се да определи колко време ще е необходимо, ако според законите на звездната механика спасението въобще беше възможно.

— Вземете най-бързия кораб. Да замине пратеник до Рандеву и да помолим останалите кланове за помощ. — Той преглътна: все още не искаше да го каже. — Ще се наложи да напуснем Исперос.

Останките от кървавата касапница на Оскивъл продължиха да тлеят още дни наред. Хидрогите се бяха оттеглили в облаците на газовия гигант, а разнебитените ЗВС бяха успели да се измъкнат от системата.

Шест часа след това наплашените скитници се заизмъкваха от скалните си скривалища из пръстените.

— Време е да си оправим живота, по дяволите — обади се Дел Келъм по оцелялата комуникационна мрежа. Аз, разбира се, скърбя за всички загинали бойци на ЗВС-то, но да видим дали можем да посъберем нещо от целия този боклук. Той вече не е притрябвал на никого.

Зет привърза черната си коса и се пъхна в топлата туника. Грабна от едно чекмедже защитен костюм и се качи на един от прихващачите. Заедно с баща си се понесоха към останките сред бойното поле наред с другите тръгнали да събират отпадъци кораби. Десетки малки съдове изскочиха от скривалищата си, нетърпеливи да се хванат отново на работа.

Зет се бе настанила удобно в прихващача и управляваше шарнирните му крайници така ловко, сякаш бяха собствените й пръсти. Да маневрира с машината за нея бе станало втора природа. Двамата с баща й се понесоха в различни посоки да търсят съкровища сред останките.

Разбитите бойни кораби на ЗВС бяха осеяли пространството — богата реколта за гладните за суровина цигани. Разпокъсани облаци замръзнала атмосфера се носеха като пухчета. Един изкормен дреднаут се рееше без посока. Херметическите люкове на огромния кораб може би бяха запазили някои от секциите му, спасявайки незначителна част от екипажа, но не беше невероятно залповете на хидрогите да са унищожили всички животоспасяващи системи. Някои спасителни капсули бяха успели да се изхвърлят от пострадалите съдове, вероятно за да бъдат прихванати от оттеглящите се бойни кораби на ЗВС, но явно бяха изоставени при паническото бягство.

Зет хапеше устни. Изпитваше угризения на съвестта заради пословичната предпазливост и потайност на скитниците. Ако тя и останалите, които се криеха из пръстените на Оскивъл, се бяха притекли на помощ навреме, можеха да спасят някои от пострадалите. Сега по всяка вероятност бе станало прекалено късно.