Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

— Нямаш никакво право — промълви той и отстъпи от какавидения трон. — Настоявам Нира незабавно да бъде освободена. Искам да я видя.

— Джора’х, изслушай ме. — Магът-император беше наистина объркан. — Не разполагаме с почти никакво време. Болестта ми напредва…

— Надявам се в такъв случай да не ти остане време за още престъпления и убийства.

Мина покрай охраната и напусна просторната Небесна сфера.

— Джора’х, върни се! — изрева баща му.

Престолонаследникът спря под сводестия вход, който извеждаше към коридорите.

— Смятам да отида на Добро, за да видя със собствените си очи стореното от теб и да отведа Нира оттам. Ще освободя и останалите роби. Ние воюваме с чудовищен враг, татко, но не виждам никаква причина самите ние да се превръщаме в чудовища.

И се втурна навън, без да обръща повече внимание на разтревожените крясъци на мага-император.

Сутринта алармите завиха, свиквайки всички човешки и илдирийски работни групи. Уморените пленници заизлизаха от общите бараки — мъже, жени и деца се заблъскаха един през друг, отзовавайки се послушно на призива.

— Избухнал е пожар! Всички на работа!

Преди две седмици тялото на Нира изхвърли плода от съвкуплението й с люспестия самец. Пет дни я държаха заключена със съсухрения мъж-влечуго… но помятането протече още по-тежко. Когато видя безформеното телце, си помисли, че все пак е по-добре, че е абортирала. На Добро нямаше никаква милост…

Все още бе отпаднала и се възстановяваше, но се присъедини към останалите, без да залита. Медицинският екип я бе обявил за достатъчно здрава, за да работи като всички.

Придружени от плещестата охрана, илдирийските надзиратели крачеха край оградата, изпълнявайки вродените си организационни умения, за да съберат работните групи, които при нормални обстоятелства трябваше да вадят вкаменелости, да копаят в мините или по напоителните канали. Днес имаше по-неотложна работа. Бе настъпил сухият сезон и навсякъде избухваха пожари.

Зората започна да руменее на хоризонта и Нира забеляза черните пушеци по хълмовете на изток. Усети острата миризма на изгоряло дърво. Болезнено й липсваха световните дървета, докосването до златистата им кора и сливането на съзнанието й с мрежата на гората. Точно сега имаше голяма нужда от нейната сила.

Когато затворниците се строиха, губернаторът на Добро застана върху наблюдателната си платформа оттатък оградата и ги изгледа с хладно, безизразно лице.

— Пожарите отново избухнаха и са толкова опасни, колкото не са били много отдавна.

Нира ненавиждаше Удру’х, но вдигна брадичка и заби поглед в него. Макар съвкуплението с люспестия самец да бе отвратително, по най-ужасяващия начин досега я бе изнасилил губернаторът на Добро. Изглежда, изпитваше истинска ярост към нея и непоколебима решимост да я подчини. Сякаш по този начин можеше да докаже превъзходството си над по-големия си брат.

Още по-отвратително бе, че тъкмо той възпитаваше любимата й дъщеря Осира’х, нейната принцеса, присвоявайки си ролята на милосърден баща. Дали проявяваше толкова голям интерес и към другите деца от смесени връзки? Или към собствения си син, когото тя му бе родила?

Щом небето изсветля, мускулести илдирийски работници донесоха лопати и кирки. Охраната и надзирателите бяха облечени в огнеустойчиви униформи, а на хората раздадоха само кърпи за лицето за защита от праха, пушека и пламъците.

— Вие сте нашият защитен фронт — отсече заповеднически губернаторът. — Трябва да изкопаете канавки, за да преградите пламъците, така че пожарът да не стигне до насажденията и лагера.

Губернаторът на Добро очакваше и от човешките затворници, и от илдирийските работници да изпълнят заповедта му, дори да припаднат от изтощение или от обгаряния. Нира вече бе вършила тази неприятна работа и знаеше колко е опасна. Но бе готова да се заеме пак заради растенията си, не заради губернатора.

Натоварените с огнеборци коли потеглиха към премятащите се над хълмовете пламъци. Въздухопланите щяха да кръжат над пожарищата и да ръсят химикали и вода, за да се опитат да спрат разпространението на огъня.

Горещият въздух бе наситен с пушеци. Вятърът се носеше над каменните зъбери, откъртвайки остри парчета слюда и кварцови люспици, които се забиваха в лицето й като жила на пчели. Нира нагласи кърпата върху носа и устата си, но очите й изгаряха от болка. Както у всеки зелен жрец, и у нея пушекът предизвикваше инстинктивен панически страх. Въпреки това тя приведе глава и продължи напред към огнения фронт.