Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Той удари ЕА и застиналото компи залитна, блъсна се в металната стена и падна с трясък на пода.

Какво правеха скитниците, за да им се налага да прилагат толкова драстични защити за опазване на тайните си?

— Какво криеш? — изкрещя той, но роботът не беше в състояние да отговори.

Задъхващ се лейтенант притича покрай вратата, но забеляза Базил, спря и се обърна.

— Председателю Венцеслас, присъствието ви в командно-контролния център е наложително. Търсим ви навсякъде…

— Тук съм — отвърна Базил отсечено и оправи костюма си. — Какво има?

— Генерал Ланиан е готов да спусне посланическия кораб на Оскивъл.

Базил кимна. Време бе да се съсредоточи върху по-належащия проблем.

— Има благословията ми. Кажете му да действа.

Той направи крачка към вратата, след това погледна към падналото неподвижно компи.

— О, лейтенант, наредете на някой да разчисти това.

И подритна металния корпус на ЕА с върха на обувката си.

— Приберете го някъде. По-късно ще го анализирам.

Щом корабите на бойния флот на ЗВС заеха позиции над Оскивъл, Тасия с безпокойство прегледа показанията от тактическите аналитични проучвания. Опита се да не показва прекален интерес, но за щастие не откри нищо тревожно. Не забеляза никакви очевидни улики от процъфтяващите корабостроителници на Дел Келъм. Никакви издайнически показания върху пръстените не привличаха особено внимание. Макар да нямаше вест от преданото си компи, предупреждението на ЕА сигурно бе пристигнало навреме.

Въздъхна дълбоко и отправи благодарност към Пътеводната си звезда. Един критичен момент бе преодолян. Сега можеше да се съсредоточи върху проблема на Роб Бриндъл.

— Сър! — Тя отривисто отдаде чест на генерал Ланиан на мостика на „Голиат“. — Моля за разрешение да отида на площадката за излитане и да проверя посланическия кораб.

Той почеса квадратната си брадичка.

— Поради каква причина, командващ? Нямате ли задължения на собствения си кораб?

— Бих… Бих искала да кажа две думи на подполковник Бриндъл, преди да тръгне в изпълнение на задачата си.

Тя преглътна мъчително в опит да скрие емоциите си.

„Не че бих могла да го вразумя.“

От другата страна на мостика Патрик Фицпатрик се ухили.

— Да му даде прощална целувка, генерале.

Ланиан отмести поглед от саркастичната физиономия на Фицпатрик към пламналото от вълнение лице на Тасия, сякаш проумял някаква необяснима до този момент загадка.

— Разрешавам. Но не се бавете прекалено много. На подполковник Бриндъл му се налага да се подготви, а и вие трябва да сте на крайцера си. Искам всичките ми командири да са във върхова форма и с бистри мозъци.

Тя се отдалечи с бързи крачки, изпратена от погледите на екипажа на мостика. Някои я поглеждаха със съчувствие, други се усмихваха с разбиране. Всички бяха убедени, че опитът на Роб да установи контакт с хидрогите е обречен. Беше преминал през едномесечно интензивно обучение по дипломация, но никой не беше сигурен как ще реагират хидрогите на предложението за преговори. Това беше политически каприз и възторженият младши офицер по всяка вероятност щеше да бъде жертвеното агне.

„Бриндъл, твоята Пътеводна звезда трябва да е кафяв пигмей…“

Тасия се спусна с асансьор до площадката за излитане, където се бяха струпали любопитни войници, за да наблюдават последните приготовления. ЗВС униформата на Роб беше безупречна — сякаш хидрогите биха се впечатлили от дрехите му. Той не криеше самодоволната си горделива усмивка, застанал пред експерименталния посланически кораб.

Напомняше старовремски дълбоководен звънец, сферичен кораб с бронирани стени и системи за маневриране при огромното налягане в недрата на газовия гигант. Малки кръгли амбразури с полимерно подсилени кристални стъкла осейваха стените, осигурявайки видимост от всички ъгли.

Посланическият кораб бе конструиран единствено за отваряне на канал за преговори, а не за заплашване на хидрогите. Роб го бе изпробвал и бе проучил системите му. Според него се движеше с финеса на тухла, но щеше да свърши необходимото. Не притежаваше абсолютно никаква защита. Всъщност нито едно стандартно оръжие не бе ефективно срещу диамантените бойни кълба.

На Тасия й се прииска да се втурне и да го прегърне, но не й бе удобно пред останалите. Всички подсвиркваха и ръкопляскаха, подвиквайки окуражителни пожелания. Роб й се ухили с блеснали светлокафяви очи и вдигна ръка, но Тасия не промълви нито дума: боеше се да не даде израз на чувствата си.