Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

— Невероятно — промълви Дейвлин. — Маргарет може да е минала… през нея.

Рлинда подпря длани върху масивните си бедра.

— Да ти напомня ли, че не знаеш какво правиш, или това още повече ще те подтикне да продължиш изследванията си?

Без да й отговори, той се приближи още повече до пулсиращата стена. Бе свикнал да поема рискове. Това беше необходимо изискване, за да си върши работата на агент, а и за трупане на познания и умения.

— Чудя се как… — промълви той и протегна пръст. Усети изтръпване.

Щом докосна изображението, Дейвлин залитна напред. Мозъкът му сякаш изхвръкна от черепа и се завъртя с огромна скорост като вретено.

Свлече се на колене върху мека песъчлива земя пред рухнала стена. Температурата бе скочила поне с трийсет градуса, а небето над главата му — открито небе — представляваше вихрушка от пурпурни и лилави цветове с препускащи нависоко облаци. Пръснатите навсякъде по тревистите площи останки напомняха могили на термити, а земята беше осеяна с изпотрошени израстъци, сякаш изгнили до корен зъби.

Задъхан се изправи. Зад него имаше друг транспортал, подобен на онзи в пещерата на Рейндик Ко. Мярна лицето на Рлинда Кет, която го гледаше изумено като през трептящата пелена на мираж от невъобразимо пространство. Нима бе преминал?

Образът й се замъгли и помръкна и той отново се намери пред пуста каменна стена, издигната като преграда в скалата. Затворена врата.

— Невероятно — каза си Дейвлин. Не изпитваше никакъв страх.

Не биваше да се паникьосва, преди да обмисли случилото се.

Обгърна с поглед чуждия свят. Беше съвсем безмълвен и пуст, без никаква следа от човешко присъствие. Нямаше представа къде е.

И нямаше как да се върне обратно.

На помощниците му им бе необходим цял час, за да го облекат: да изберат подходящите дрехи и да нагласят всички гънки, джобове и украшения по местата им. Гримьори оглеждаха лицето му и подреждаха прическата, за да обявят най-накрая, че кралят може да се покаже пред всяка медия, която би могла да го издебне.

Питър вече бе привикнал с досадните официални приеми. Знаеше как да изпълнява ролята си и да скрива мислите си. Дори не трябваше да полага особени старания. Вечерта храната щеше да е изобилна и изискана до степен на несмилаемост, но той щеше да се усмихва, да се забавлява и да внимава да не повреди легендарния порцеланов сервиз, в който сервираха на великите крале от две столетия.

Питър помнеше отдавна отминалите нощи, когато бе полагал неимоверни усилия да осигури прехрана за себе си и семейството си. Ядяха някакви преварени отпадъци и макарони. Не можеше да си спомни точно кога бе спрял да мисли за себе си като за Реймънд Агуера и се бе възприел като крал Питър. Сега предишният му живот му приличаше на кошмарен сън.

Искаше да направи впечатление единствено на бъдещата си съпруга Естара. Задаваше си въпроси каква всъщност е тя, дали може да й разкрие сърцето си, дали тя си мисли подобни неща за него. Дали изобщо някога ще разбере…

Даваше си сметка какво преживява в момента младата жена и й съчувстваше. Естара изглежда различна от сестра си Сарейн, очарователна и интелигентна, любознателна, а не посредствена и суетна, както бе очаквал. Явно не бе свикнала с подобни тържествени церемонии и толкова настойчиво внимание към собствената й особа — а дори все още не бе официално представена на ханзейското общество. Министрите по протокола планираха всяка секунда от събитието, което бе предвидено за след около седмица.

Засега двамата имаха възможност само да се усмихват един на друг и да си разменят любезности в присъствието на постоянно следящите ги подслушвачи. На Питър му се искаше просто да останат насаме в някоя стая и да споделят оплакванията си, но това нямаше да се случи тази вечер. И въпреки всичко нямаше търпение да я види…

Докато крачеше по коридорите, придружаван от седемчленна свита, вестители оповестяваха всяка негова крачка с досадните си фанфари. Когато влезе в банкетната зала, сановниците скочиха на крака, като шумоляха с дрехите си, скърцаха с отместваните столове, тракаха с обувки и подрънкваха с бижутата и ордените.

Кралят протегна ръце в жест на гостоприемство. ОХ също бе в навалицата, почистен и излъскан специално за случая. Питър с радост погледна усърдното и всеотдайно учителско компи, най-близкото му същество в Двореца на шепота. Чувстваше го почти като приятел.

Масата бе отрупана с букети, красиви салфетки и сребърни прибори, които блестяха под светлината на полилеите. Двамата с Естара щяха да имат възможност само да се споглеждат и да се усмихват един на друг или на околните. Ако можеха да останат само десетина минути насаме…