Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Когато вратата най-накрая се отвори и охраната въведе новоопределения й партньор, ужасът се стовари отгоре й. Този път избраникът й за разплод беше от люспестите — пустинен илдириец с кожа на влечуго, със съсухрени остри черти, изпито лице и цепнатини вместо очи. Приличаше по-малко на човек от повечето илдирийци.

— Викай, ако ти дотрябва помощ — нареди един от охраната, докато заключваше вратата.

Каза го на него, не на нея.

Влечугоподобният започна да сваля светлокафявите си дрехи. Нира нямаше къде се скрие. Той изгледа с отвращение голото й тяло, захвърли дрехите си настрана и безцеремонно й посочи леглото.

Нира знаеше, че е безсмислено да крещи. Вместо това насочи мислите си към Джора’х и се опита да извика образа му в съзнанието си. Но й се удаваше много, много трудно.

Осира’х седеше сама на пода в малка стая. Стените и таванът бяха ярко осветени. Не чуваше и не виждаше нищо отвън. Посрещаше изпитанието с усмивка.

Откакто се помнеше, ежедневно й се налагаше да го изтърпява. Другите деца със смесена кръв ги отглеждаха и обучаваха на друго място в града, на групи според способностите им, и периодично ги подлагаха на проверка. Тя беше изключение. Всичките й инструктори бяха медици, учени, теоретици, както и самият губернатор на Добро. Знаеше какво искат от нея и беше доволна, че се справя успешно.

Специалистите бяха разработили курса й на обучение, като експериментираха, допускаха грешки и се ориентираха по нейните успехи съобразно очакванията си. Осира’х се опитваше да научи неща, които не бяха преподавани никога досега. Притежаваше умствени способности, категорични качества и огромен потенциал, които трябваше да бъдат възпитани и засилени.

Никой не знаеше как точно да насочва удивителното момиченце, за да използва вродените си способности — комбинация от телевръзката на зелените жреци и тизма на илдирийците. Колкото и да се опитваха, Осира’х полагаше още по-големи старания. Щеше да открие ключа за своето предназначение.

— Първият — каза високо Осира’х, знаеше, че я наблюдават — е силен… решителен. — Пое дълбоко дъх, пое впечатленията в себе си и изгради в съзнанието си образ. — Действа по заповед, но не задава въпроси. Знае си мястото и няма никакви стремежи за усъвършенстване… тъй като е убеден, че е най-добър в онова, което прави. — Тя се усмихна. Бе отгатнала отговора почти веднага. — Охранител.

Вратата се плъзна и тя показа плещестия войник, на когото бе наредено да заеме мястото. После вратата отново се затвори и тя знаеше, че вече са му наредили да се оттегли.

Осира’х вдигна поглед към тавана.

— Това изобщо не беше трудно. Войниците са съвсем ясни за отгатване.

Никой не й отговори, но тя знаеше, че я слушат. Непрекъснато я подслушваха. И тя непрекъснато се стараеше да ги впечатли.

Осира’х отново насочи вниманието си към вратата и усети ново присъствие, което се оттегли, после друго, което сякаш трептеше колебливо… или бяха няколко? Мислите бяха разпокъсани, пощурели.

Усети дълбок копнеж, безумна нужда да помогне, да достави удоволствие, на когото трябва, да угоди и да се посвети на господар.

— Разбира се. — Тя се изкикоти. Мъниците никога не оставаха сами, а действаха в групи като пчели-работнички, надпреварваха се да изпълняват нарежданията. Самият акт на подчинение и изпълнителност и символичното потупване по главата ги довеждаше до екстаз.

— Искам да видя. Явно мъници, но колко са? Толкова са неразличими. Всички мислят еднакво повърхностно, но мога да чуя… три, четири отделни резонанса. Това са четири мъника.

Вратата се отвори и тя видя четирима дребни като джуджета илдирийци. Опулиха се насреща й и замигаха, сякаш нямаха търпение да се втурнат да я обслужат по някакъв начин. Но преди да се спуснат към опитната зала, вратата отново се затвори.

Осира’х се облегна назад. Запита се дали изпитващите я разбират колко елементарно е вече за нея това. Целта й бе да усети потребностите на един човек, да проумее какво направлява жизнените му сили и да налучка най-добрия начин за предаване и постигане на пълно разбиране.

Хидрогите — неразгадаемо чужди — щяха да я затруднят много, много повече от всяка илдирийска раса и да се съпротивляват на каквото и да било сътрудничество.

Губернаторът на Добро понякога се опитваше да й погажда номера, като избираше човешки затворници за разплод за обичайните проверки, но и те бяха елементарни за разбиране. Тъй като не бяха тренирани и бяха извънредно необразовани, човешките мозъци си оставаха жадни, изпълнени с въпроси без отговори. Затворниците не попадаха в ясно разграничени категории като илдирийците. Всеки беше самостоятелна индивидуалност.