Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Осира’х усети нов опитен обект да приближава зад вратата. Обърна се веднага, нетърпелива да даде поредния отговор.

Този път обаче усети многообразие от противоположни чувства и препускащи мисли, сякаш това съзнание беше достатъчно мощно, за да я обърка, да отклони очевидните й въпроси.

— Аха, най-после нещо интересно — възкликна тя. — Притежава сила и решителност, а също така… много тайни. Може да пази мислите си за себе си, но мотивировката му не подлежи на съмнение. Господар е. Знае истината. Знае какво трябва да се направи, дори останалите да не са съгласни с него. Със сърцето си е убеден, че е прав.

Тя се усмихна — усещаше мощ и непоколебима отговорност. Застаналият зад вратата бе сигурен в себе си като непреклонния войник. Изпитваше абсолютна увереност, че ще спаси илдирийската империя.

Осира’х се разсмя, доволна от шегата.

— Губернаторе, опитваш се да ме надхитриш.

Вратата отново се плъзна. Зад нея със скръстени на гърдите ръце стоеше Удру’х и я гледаше с нескрита гордост.

— Всеки ден си все по-добра, Осира’х. Бях убеден, че ще мога да скрия мислите си от теб.

— Познавам те твърде добре. Никога не можеш да скриеш нищо от мен.

Осира’х пристъпи и застана до него.

Той обгърна с ръка крехкото й рамо.

— Тъкмо така трябва да бъде. Надявам се и хидрогите да са толкова прозрачни за твоите умения.

Джора’х бе останал сам с мислите си в пълната с черепи зала. Бе отпратил охраната и помощниците. Блещукащите млечнобели стени напомняха полупрозрачни кости.

За синовете на мага-император костницата в Призматичния палат беше място за съзерцание, размисъл и благоговение. В богато украсените ниши, напомнящи килийки на кошер, почиваха черепите на предишни магове-императори, велики владетели на Илдирийската империя, властвали през изминалите хилядолетия.

Джора’х бе отпуснал ръце. Тежката пелерина притискаше раменете му, но не така мъчително, както въпросите и отговорностите, които го измъчваха. Той оглеждаше редиците пусти очни ями, ситните равни зъби, гладките лобове с цвят на слонова кост. Дали всеки от тези мъже бе пристъпвал тук, задавайки същите въпроси, когато все още е бил престолонаследник? Дали всички до един, включително и баща му Сайрок’х, бяха заставали в костницата и си бяха задавали въпроси, бяха настоявали, че все още не са подготвени?

Скоро и черепът на баща му щеше да заеме мястото си сред безмълвните и почитани предшественици.

Всички илдирийци вярваха в сияйното царство на Извора на светлината, нивото на абсолютната виделина. Лъчисти струйки от тази свещена светлина проникваха в реалната вселена, а магът-император бе фокусна точка на духовните нишки, тизма. Всички илдирийци го чувстваха, някои раси по-силно от други. Нямаха никакви религиозни различия, а следователно и противоборстващи секти и всевъзможни тълкования, както беше при човешката раса. Свещениците-философи можеха да фокусират нишките светлина и да насочват обикновените илдирийци.

Престолонаследникът Джора’х обаче трябваше сам да взема решения.

Всички илдирийци съхраняваха черепите на своите мъртъвци. Поради необичайната фосфоресцираща импрегнация на костната структура, черепите сияеха известно време, после постепенно помръкваха. Поради връзката си с Извора на светлината обаче, черепите на маговете-императори продължаваха да сияят над хиляда години.

Черепите на мъртвите магове-императори в залата проблясваха с вътрешна светлина, сякаш мислите им продължаваха да витаят в тях, свързани с тизма, и Джора’х очакваше откровение. Но днес те оставаха безмълвни.

Обучаваше се всеки ден в плътно сътрудничество с баща си и други съветници, за да се подготви за ролята си като следващия велик владетел. Знаеше, че много неща са все още тайна за него, много забулени секрети, които само един маг-император можеше да проумее. Когато се възкачиш и станеше фокусен център на тизма, всичко щеше да му се разкрие. Но трябваше да обмисли много неща преди настъпването на този ден.

Струваше му се, че колкото повече усилия полага, за да се усъвършенства, толкова по-неподготвен е. Но знаеше, че ще го последват. Нямаше да поставят под въпрос решенията му, тъй като имаха абсолютна вяра в тизма и в добронамереността на своя владетел. Джора’х искаше да притежава същата убеденост.

Потънал в безмълвен размисъл сред блещукащите черепи, най-накрая той обеща на своите предшественици, че ще полага максимум усилия. Щеше да се постарае да стане достоен маг-император, за да заслужи честта да бъде положен до тях в костницата на Призматичния палат.