Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Базил му подаде плосък екран, върху който едно подир друго се появиха и изчезнаха няколко изображения — някои официални, други непринудени. Естара имаше вирнато носле, заострена брадичка и бледокафява кожа. Косата й бе опъната в прическа от деликатни, елегантно подредени къдрици и украсена с цветни нишки. Очите й бяха огромни и пленителни. Дали поради някакъв фотографски трик, или оптически ефект, на Питър му се стори, че го гледа право в очите. Беше удивителна. Изглеждаше невинна, но в никакъв случай банална или глупава. Това поне го успокои.

— Красива е, Базил, признавам го. Очаквам с нетърпение да я видя… и ще се възползвам максимално от ситуацията.

Председателят дръпна плоския екран от ръката на Питър, сякаш не искаше младият крал да оглежда годеницата си от прекалено близо.

— Трябва да се влюбиш в нея, млади момко. Това ще е най-добре за всички.

Питър усети да го обзема негодувание, но отговори спокойно:

— Щом така ми нареждаш, Базил.

Близките й си мислеха, че новината ще я зарадва. Рейналд й съобщи за предложението с разцъфнала върху лицето усмивка.

— Винаги съм мислил, че аз пръв ще се оженя, Естара. Сега всяка млада жена в Спиралния ръкав ще ти завиди.

Двамата седяха високо на едно световно дърво, където можеха да се люлеят на провисналите лиани и да берат сочни светлолилави епифити. Баба им вареше от сока на цветчетата лека спиртна напитка. Естара бе усетила по превъзбуденото му поведение и закачливия поглед, че ще й разкрие някаква тайна.

Но не и тази.

— Крал Питър е приблизително на твоята възраст, красив, здрав, интелигентен — много приятен мъж, според мнението на всички. — Рейналд забеляза смайването й и изражението му поомекна. — Можеше да е много, много по-лошо, Естара. Постепенно ще свикнеш с тази мисъл.

— Можеше да е по-лошо? — Тя не знаеше какво да си мисли. — Не ме чака нищо хубаво, ако това е най-доброто, което можеш да кажеш за него.

По-късно Сарейн започна да я успокоява — бърбореше за чудесата, които Естара щяла да види на Земята, и за новите отговорности, които щяла да поеме.

— Не познавам Питър много добре, но Базил никога не е казвал лоша дума за него. Той е велик крал на Теранския ханзейски съюз, в края на краищата. Не би могла и да мечтаеш за по-добър брак.

Наскоро оттеглилите се Идрис и Алекса направо се пръскаха от гордост и моментално обявиха ново всеобщо празненство. Макар много дълго да бяха следвали политика на краен изолационизъм по отношение на Ханзата, не изглеждаха притеснени от възможни промени и последици от брака на дъщеря си в кралското семейство на Земята. Просто бяха възбудени от самия брак. Двамата ръководеха украсяването на града за годежния празник — обкичваха клоните с гирлянди от разкошни пъстри цветя, ленти и завързани кондорови мухи. Дори старците Ютеър и Лиа кимаха важно в знак на абсолютно одобрение на такава мъдра сватба…

Естара повече от всякога имаше нужда да остане сама. Затича навътре в гората, както бе правила като момиченце. Искаше да поскита по тихите пътеки, да помисли за ангажимента, който трябваше да поеме поради обстоятелствата на раждането си.

През безгрижното й детство терокските гори бяха за нея велика загадка, която искаше да изследва постоянно — въвираше носа си във всяко ъгълче. Споделяше откритията си с брат си Бенето, единствения член на семейството, освен нея с отворени очи за чудесата.

Стигна до едно високо, гостоприемно световно дърво и се покатери по стърчащите издатини върху кората му, като внимаваше да не нарани израсналите от пукнатините му клонки. Когато отидеше да живее в Двореца на шепота, трябваше да облича натруфени рокли и да се кичи с бижута, да присъства на дворцови церемонии и дипломатически приеми. Щеше ли отново някога да има възможност просто да тича из гората, да се катери по дърветата и да изследва тайните кътчета? Това със сигурност щеше да й липсва най-много от всичко.

Избутваше листака встрани и се катереше нагоре. Стигна върха на зеления балдахин и небесната синева и слънчевата светлина озариха лицето й. Тя затвори очи и пое дълбоко дъх, наслаждаваше се на хладния ветрец и на опияняващия въздух. Разбираше защо зелените жреци обичат да прекарват дните си тук горе.

— Очаквах да дойдеш, Естара. Дърветата ми казаха да те изчакам тук.

Толкова се уплаши, че се изпусна и за малко да полети надолу, но клоните сякаш се протегнаха да я, задържат. Естара се извърна и видя белязания Росия — седеше с кръстосани крака на площадка от сплетени листа. Той огледа внимателно небето, после обърна кръглите си очи към нея и накрая отново вдигна поглед нагоре.