Кевин Андерсън - Гневът на хидрогите

Много от системите на Исперос се рушаха и инженерите прекараха по-голямата част от деня в закърпване на повредите и ремонт на претоварените съоръжения, за да запазят функционалността им.

Мозъкът на Кото работеше с максимално напрежение, за да се справи с пораженията от катастрофата. Това беше просто проблем, а проблемите трябваше да се решават. Беше убеден в това. При благоприятни обстоятелства би могъл да ремонтира защитната релса, но за това би било необходимо реконструирането поне на половината системи. С какво би могъл да го оправдае? За да успее, щеше да се наложи да прехвърли всичките си ремонтни и инженерни екипи върху цялостното реконструиране на дългото съоръжение.

Щяха ли да го посъветват скитниците просто да се откаже? Беше ли в състояние да изостави колосалната си мечта? Не искаше дори да се замисля… не поради някаква упорита гордост, а защото всеки провал за него означаваше да се предадеш, без да обсъдиш всички възможни решения.

Усети болка в сърцето. Нямаше да отстъпи. Но разполагаше ли с достатъчно човешки ресурси?

Не можеше да измисли нито един възможен от стопанска гледна точка начин за възстановяване на съоръженията с наличните ресурси и хора.

Изборът на съпруга за крал Питър би трябвало да е радостно събитие, но със самодоволната си надменност и властнически маниери Базил Венцеслас развали всичко.

— Би трябвало да си доволен — каза той, като огледа лукаво Питър, — тъй като и без това нищо не можеш да промениш.

Младият крал се бе отпуснал в удобното кресло в кабинета на председателя. Беше си сложил короната, но бе достатъчно Базил да щракне с пръсти и кралската гвардия щеше да избута краля през подземните коридори чак до пирамидалния корпоративен щаб.

— Защо си се навъсил, млади човече? Ханзата гледа на това като на заслужена награда за многогодишната ти служба. Заслужаваш свенлива младоженка, която да стопля с очарователното си тяло леглото ти нощем, когато си свободен от кралските си задължения.

Въпреки неколкогодишните опити да изтрият паметта му, Питър вече не се впечатляваше от разкошния живот с всичките му удобства, изискана храна и развлечения.

— Хайде да не се преструваме, че награждаваш мен, Базил. Всичко, което правиш, е заради Ханзата. Мислиш ли, че ще ме манипулираш по-лесно с кралица? Тя твой агент ли е, който ще ме намушка в гърба някоя нощ, ако си ми ядосан?

— Естара от Терок? — Базил се разсмя и размаха пръст. — Питър, бъдещата ти съпруга и произтичащите от това предимства — както за теб, така и за Ханзата — нямат нищо общо с държането ти под опека. Ти просто играеш ролята си под моя команда. Не забравяй кой си.

Питър присви изкуствено сините си очи.

— Няма да забравя.

„Аз съм това, което ти направи от мен. Ти осъществи тази промяна, Базил. Независимо дали ти харесва, или не, вече не съм Реймънд Агуера. Аз съм крал Питър.“

— И коя е Естара от Терок? — попита Питър, преструвайки се на примирен.

— Предложена е като твой брачен партньор за постигане на съюз с Терок. Може да звучи средновековно, но такива неща се случват в политиката, откакто съществува цивилизацията. Всъщност някой би го нарекъл достойна за уважение традиция, предотвратила огромен брой войни.

— В такъв случай защо ни ми уредиш брак с принцеса на хидрогите?

— Не ме изкушавай, за да не направя тъкмо това — отвърна председателят и се усмихна без капка чувство за хумор. — Току-що присъствах на церемонията, на която Рейналд, братът на посланик Сарейн, бе провъзгласен за отец на Терок. По-младата му сестра Естара вече е достатъчно голяма за брак и ти подхожда великолепно. Повярвай ми, тя е прекрасна.

„Повярвай ми?“

— Доколкото си спомням, крал Фредерик никога не е имал кралски брак. Нито пък Бартоломю, макар един-двама от по-ранните крале да са имали символични кралици.

Базил се наведе над бюрото. Лицето му беше строго.

— Никой от тях не е царувал по време на война. Повече от пет години търпим лишения, откакто бе наложено ектиембаргото. Този брак ще укрепи духа, от което можем да се възползваме месеци наред. Сарейн остана на Терок, за да присъства на няколко важни събития, но скоро се връща — с Естара. Доколкото мога да преценя, тя е абсолютно… — той направи грациозен жест — прелестна и очарователна. Народът ще я хареса.

— Колкото мен — допълни насмешливо Питър. — Това си го уредил. — Съзнаваше, че е победен, и понеже искаше да обсъди проблема с ОХ, въздъхна тежко. — Позволи ми да видя как изглежда.