Кевин Андерсън - Буреносни хоризонти

— Адаре, да дам ли заповед за преследване? — попита кул Фан’нх. — Хидрогите се измъкват. Да ги нападнем ли?

— Не. Ще е безрезултатно и опасно.

Зан’нх увеличи изображението на обхванатия от пламъци рухнал кораб. Болката от смъртта на всеки войник го пронизваше като кристален нож. Как я беше понасял адар Кори’нх?

— Най-важната ни отговорност е да окажем помощ на всички долу, ако има оцелели. Няма да разреша да загине нито един илдириец повече заради безразсъдното ни желание да продължим една безнадеждна битка.

Очевидно не бяха в състояние да победят хидрогите, затова беше по-важно да спасят оцелелите илдирийци.

— Всички боеспособни войници да се явят в отделенията за излизане на повърхността. Медицинските служители да се разпределят на екипи, част от които да се прехвърлят в лазаретите и да поемат лечението на пострадалите, а другите да излязат навън и да се погрижат за оцелелите.

Адарът искаше да участва лично във всички дейности, но знаеше, че е невъзможно. Задължението му беше да ръководи, затова трябваше да остане в командния пункт, да издава заповеди и да сглобява натрошените късове. Той се отърси с раздразнение от неувереността и съмненията си и се зае да докаже как трябва да се държи един илдирийски воин. Заповяда три бойни кораба светкавично да се спуснат, за да помогнат на рухналия сред пустинята лайнер.

— Съберете данни и схеми за всички миннодобивни операции долу. Някои сигурно са оцелели от нападението, но едва ли ще оцелеят дълго под разрушенията.

Изпрати инженерни екипи и тежки екскаватори с огромни земекопни устройства за изравяне на заровените в рухналите шахти миньори. Изпрати и противопожарни екипи. Въпреки че вледеняващите вълни на хидрогите бяха замразили и раздробили всичко, до което се бяха докоснали, светкавиците бяха разпалили пожари, които доизпепеляваха и малкото, което беше останало.

Зан’нх напусна командния център. Не можеше да остане тук горе, не можеше да не участва лично в спасителните операции. Кори’нх го беше подготвил за герой.

— Ще се кача в първата совалка. Спуснете ме на повърхността, за да видя всичко със собствените си очи.

Застанал най-после сред тлеещите развалини на отломъчната колония, той вдиша просмукалата се във въздуха миризма на пушек, прах и смърт. Не беше в състояние да промълви нито дума. Постройките бяха сравнени със земята и до слуха му достигаха ужасяващо малкото на брой стонове на ранени и агонизиращи илдирийци.

С изумление забеляза сред осеяната със сажди дрезгавина насред развалините да се очертава огромен черен силует. Кликиският робот пристъпваше с невъзмутимо спокойствие на многобройните си тънки крачета. Протегнатите му ръце завършваха с щипки като на рак.

Зан’нх се запита откъде ли го познава роботът, та върви право към него сред пушеците и разрухата. Машината открехна черната си черупка, сякаш заплашваше да насочи смъртоносните си оръжия. Пурпурните оптически сензори го наблюдаваха втренчено.

Зан’нх не помръдна от мястото си.

— Какво искаш? Каква работа имат кликиските роботи на Хрел-оро?

Понякога черните машини се появяваха на някои отломъчни илдирийски колонии и работеха в неподходяща за илдирийците среда като луни, астероиди или обратната страна на Марата. Но Зан’нх не вярваше, че този робот е тук за това.

Машината отвърна с бръмчащия си глас:

— Съобщи на мага-император, че всички споразумения между илдирийците и кликиските роботи са отменени.

После роботът завъртя туловището си и си тръгна. Задавен от миризмата на пушек и кръв, втрещеният адар не можеше да откъсне очи от отдалечаващия се с тежки крачки черен автомат.

Сами сред дълбоката нощ на Марата, Антон и трийсет и седмината изплашени илдирийци се стараеха да осигурят достатъчно продължително осветление, за да оцелеят.

Инженер Нур’оф свърза останалите неповредени енергийни клетки, за да изстиска достатъчно енергия за поддържане на жизненоважните системи в куполния град — но просто нямаше енергия за повече от няколко дни.

— Секда може да ни гарантира безопасност, но всички се страхуват да пътуват на тъмно — сподели паметителят Вао’сх с Антон. — Извън купола дебнат опасности и няма достатъчно илдирийци, за да формират отломък.

— Тук също дебнат опасности, Вао’сх, и рано или късно ще се наложи да напуснем това място. Бихме могли поне да го направим навреме. — Антон се усмихна. — Ако ще свърши работа, мога да разкажа няколко земни притчи за опасностите от отлагането.