Кевин Андерсън - Буреносни хоризонти

Последен се измъкна инженер Нур’оф.

— Може би двигателите се прегрели — предположи той. — И след като кацнахме, може да сме предотвратили проблема.

Антон им викна да побързат и добави:

— А може причината да е и съвсем друга. Хайде!

Единственото му предположение беше, че мистериозните саботьори са повредили двигателите, за да се взривят по време на полет. Часовниковият механизъм продължаваше да тиктака в главата му.

Въздухът беше мразовит, а нощното небе — непрогледно тъмно. На това отдалечено както от Прайм, така и от Секда място дори Антон се усети изолиран и уязвим. Представи си какво изпитват илдирийците. Когато най-после спря, задъханите паникьосани бегълци вдигнаха високо аварийните си блестите ли, сякаш бяха рояк светулки.

Губернатор Ави’х се обърна към Антон и изля обхваналия го ужас под формата на гняв и обвинения:

— Какви са тия глупости? Изобщо не трябваше да те слушаме…

Часовниковият механизъм взриви и третата совалка — възпламени резервоарите с гориво и разруши двигателите. Парчетата се извисиха във въздуха и полетяха надолу като метеорити. Ярките пламъци осветиха всичко като фарове, но ужасените илдирийци не изпитаха никакво облекчение от пращящите светлини.

Пръв се обади Вао’сх — формулира мислите на всички:

— Паметителят Антон и инженер Нур’оф спасиха живота ни.

— Но сме загубени насред нищото — простена Илюр’л. — Уязвими сме от тъмнината и сенките… и всичко, което живее наоколо.

— При това оцеляха само дванайсет от нас… и един човек — добави Бхали’в. — Останалите са мъртви. Това е крайно недостатъчно за цяла отломка.

Антон знаеше, че трябва да ги успокои по някакъв начин.

— Все още има надежда. Въпреки че другите две совалки са унищожени, успяхме да осуетим плановете на злосторниците да убият и нас, които и да са те. Можем да се справим.

Даваше си сметка за отчаянието на илдирийците и за това, че са по-ужасени от изолацията и околния мрак, отколкото от неведомите убийци, и се опита да ги окуражи.

— Останахме живи, но трябва да се подкрепяме взаимно. Не можем просто да стоим и да чакаме някой да ни спаси.

И посочи натам, където някога щеше да се развидели; опитваше се да убеди сам себе си, че над хоризонта започва да се усеща бледото сияние на зората.

— Можем да направим само едно — да тръгнем натам.

Хвана Вао’сх за ръката и закрачи уверено напред.

Паметите лят промълви с глух глас:

— Нашата история в Сагата става все по-интересна, стига някой от нас да оцелее, за да я разкаже.

След спускането на нощта на Рейндик Ко, когато доброволците колонисти заспиваха в палатките си в подножието на кликиския град, суматохата в транспорталния център замираше и Хауард Палаву най-после можеше да се съсредоточи върху работата си.

Главният научен съветник проучваше устройството на изчезналата извънземна раса и въвеждаше данните и хипотезите си в своя стар компютър, който имаше от много години. Все още не можеше да си обясни как функционира транспорталната мрежа и с всяка нова подробност заключенията му лъкатушеха във всевъзможни посоки. Всевъзможните хрумвания и хипотези бяха елемент от всеки научен метод и Палаву не съжаляваше за отклоненията и несполучливите опити.

Всичко това му напомняше за неговия живот. Макар понякога да му се искаше да е вземал по-различни решения или да е тръгвал в други посоки, Палаву не смяташе заблудите си за „грешки“. За добро или лошо, всяка човешка постъпка беше част от самия живот.

Разбира се, би предпочел все още да е със съпругата си. През щастливите им години заедно съжаляваше, че не прекарва достатъчно време с нея, просто за да се наслаждава на компанията й, докато си почиват, най-вече на минерални бани — тя много ги обичаше, тъй като имаше ставни оплаквания. Сега, когато главният научен съветник беше сам и разполагаше с цялото време във вселената за проучванията си, му се искаше да прекара поне един следобед, разхождайки се из каньоните на Рейндик Ко заедно с нея. Но нея вече я нямаше…

Една от техничките, със зачервени и уморени очи от продължилото цял ден пришпорване на доброволците да прекрачват трапецовидния вход, беше останала, за да приключи с оформянето на документите — дейност, която очевидно й беше неприятна. Аладия имаше издължено лице, бронзова кожа и дълга синкавочерна коса. Докато се занимаваше с еднообразната писмена работа, без да му обръща внимание, тя вечеряше и в цялото контролно помещение се усещаше пикантното ухание на къри и чесън. Палаву не помнеше кога се е хранил за последен път, но Аладия не му беше предложила да сподели вечерята й, а той не беше чак дотам неучтив, за да я попита.