Кевин Андерсън - Буреносни хоризонти

Но два от крайцерите останаха последни, все още прикрепени към току-що опустялото депо. Включиха двигателите си и използваха акселерационната тяга, за да отблъснат деликатно балансираната в точката на равновесие станция. След това се издигнаха и се отдалечиха от огромното струпване.

Устойчивостта на депото поначало беше относително несигурна, тъй като то беше разположено в идеалния център между двата полюса на кръжащите скални масиви. Допълнителният тласък на мощните двигатели на мантите го извади от точката на равновесие и Ураганово депо постепенно започна да набира скорост като търкулнала се от върха на стръмен склон топка.

— Не мога да повярвам! — промълви Нико. Не преставаше да записва всичко ставащо. — Просто не искам да повярвам на това, което виждат очите ми!

Ураганово депо се носеше все по-надалеч. Върху него започна да се изсипва канонада от скални и ледени отломки. Нико превключи наблюдателния периметър на кораба на по-широк обхват. Огромен метеорит прониза един от товарните корпуси и в него зейна огромна дупка. Все повече отломки обстрелваха, нащърбяваха и раздробяваха клатушкащата се станция — а тя продължаваше да се приближава към по-близкия от двата вкопчени във взаимната си гравитация планетоида.

Ураганово депо най-накрая се блъсна в летящата в космоса планина и за част от мига всичко приключи.

Съоръжението се стовари върху покрития с остри ръбове планетоид и се сплеска. Разлетяха се струи въздух, проблеснаха пламъци от възпламененото складирано гориво и взривените енергийни батерии. Във всички посоки плиснаха отломки — разпръскваха се като на забавен каданс в огромно космическо ветрило от всевъзможни боклуци.

Нико насмалко щеше да повърне.

Като самодоволна и преяла от задигнатите съкровища змия, бойната група на ЗВС се отдалечаваше тромаво: армия надменни завоеватели, отнасящи пленниците със себе си. Щом ЗВС излязоха от обхвата на видимостта и Нико вече беше сигурен, че няма да го засекат, той включи двигателите на максимална скорост и каза на венталите:

— Трябва да се махнем оттук.

Съобщението вече беше разпратено до всички кораби с водни същества, но само той можеше да покаже изображенията, комуникационните записи и неоспоримите веществени доказателства. Надяваше се този път да не се загуби. Отговорността му беше огромна.

Гласовете на венталите в главата му се бяха превърнали в неразделна част от него, обвивка от непонятни желания, която обгръщаше собствените му мисли. Джес се носеше в откритото пространство, едновременно свързан в едно цяло с водните създания и изолиран в перлено-кораловия си космически кораб, който пулсираше от втечнената енергия.

Гордееше се със своите доброволци водоносци, които кръстосваха Спиралния ръкав, за да открият необитаеми планетни резервоари, в които венталите биха могли да се разраснат. Всеки нов развъдник на водните същества беше като нововъзникнала клетка в огромен заякващ организъм. С всеки ден венталите ставаха все по-могъщи, а хидрогите все още изобщо не подозираха за завръщането на изконния си противник.

Затворената в мембраната на сферичния му кораб океанска вода би трябвало да замъглява зрението му, докато се взираше към осеяното със звезди пространство, но тя самата беше част от него. Виждаше абсолютно ясно, протегнал сетивата си през венталите. Дребните океански твари на праисторическия океански свят продължаваха да се носят около него в разполагащия с всичко необходимо мехурат извънземна екосистема.

Джес продължаваше да издирва нови и нови планети, включително и такива, неподходящи за човешки живот. Наличието на вода беше единственото необходимо условие.

Някъде в дълбините на мисълта си съзираше отдавнашни и откъслечни спомени на венталите за титаничната битка, унищожила водните същества, разпокъсала ги на части молекула по молекула и разпръснала ги из космическия вакуум. Сякаш някакъв заглъхнал инстинкт му припомняше за техния съюз със световната гора, за това как се бяха обединили, за да конструират гигантски семенни кораби, с които се бяха втурвали в сраженията… преди огненото предателство на фероуите. Джес стисна ужасен очи, но кошмарните гледки се разиграваха в главата му и той беше принуден да проследи как мятат един надаващ вопли вентал в огнения ад на някакво слънце.

Но усещаше пулсиращата в тялото му мощ и самоувереност на венталите и това му действаше успокоително.