Кевин Андерсън - Буреносни хоризонти

— Помниш ли нещо, ЕА, някакви подробности? Кой е последният човек, с когото разговаря, преди да те дезактивират?

— Нямам никакви спомени.

— Помниш ли ханзейския товарен кораб или нападението на хидрогите?

— Не, но разполагам със сведения за ситуацията.

Тасия не знаеше на какво да вярва. Знаеше, че ЗВС нямат никакви задръжки да си пъхат носа в личните проблеми на хората. Спокойно биха си позволили да разпитат подробно слушателския робот и да предизвикат тотално изтриване на паметта му. Стисна юмруци. На ЕА му липсваше не просто памет — липсваше му цялото им общо минало.

— Добре, ЕА, да се опитаме крачка по крачка. Преди да тръгнем от вкъщи, паметта ти беше толкова претоварена с предишни събития и ненужни умения, че се наложи да направим известно почистване. Този път ще добавя само съществени спомени и ще пропусна досадните подробности.

— Слушам те, Тасия Тамблин.

— Ти си слушателски модел. Такова ти е предназначението.

Тасия се отпусна по гръб на леглото и се загледа в тавана; чудеше се с какво да започне, без да посочва конкретни скитнически планети и съоръжения.

Първият собственик на ЕА беше брат й Рос. Беше подарил компито на Джес, а той впоследствие го бе отстъпил на нея. Сега спомените на ЕА за Рос Тамблин бяха изчезнали завинаги заедно със самия Рос. А Джес не беше виждала от години: надяваше се, че е жив и здрав. Изпълнена с болка от всички промени в живота си и от всичко, което беше оставила зад гърба си, Тасия започна:

— Първо нека ти разкажа за времето, когато се осмелявах да се разхождам по тънката кора лед, замръзнала по крайбрежието на водната луна, където живее нашият клан. Тогава бях още малко момиче, осемгодишна, и вероятно съм го правила, защото сигурно съм била по-лека от теб. Не осъзнавах, че като компи нямаш никакви задръжки, а просто изпълняваш инструкциите ми, независимо колко глупави са те.

Спомни си как малкото компи пристъпва тромаво по тънката ледена кора на Плумас. От вледенения небесен покров над главата й грееха закрепени изкуствени слънца, светлината им се отразяваше във фасетъчните стени и айсбергите. ЕА пристъпваше до самия ръб на тънката ледена кора — ледът започна да се пука и да се троши. В първия момент Тасия се разкикоти, след това му извика да спре… наблюдаваше ужасена как компито потъва в ледените глъбини.

Чула отчаяните й викове, майка й се втурна от помпения заслон. Видя какво става и се опита да направи нещо. Започна да спуска кабели и метални детектори, за да открие ЕА, но компито продължи да потъва, а системите му да замръзват, въпреки че имаше защита спрямо екстремна околна среда.

— На майка ми й трябваха два часа, докато те открие — продължи Тасия и се усмихна на спомените си. — Когато те изтегли изпод леда, замръзналата вода беше образувала около теб ледена черупка. Настоях да те вкарат в моята стая и засилих топлинните генератори до максимум, за да се стоплиш. Запарих чай от черен пипер, но ти, разбира се, не можа да го изпиеш. Беше се вкочанило, но аз бях тази, която треперех през цялото време. Тогава наистина ме уплаши, ЕА. — Тя се обърна и погледна неподвижното съсредоточено компи. — Нищо ли не си спомняш?

— Вече ще го запомня, Тасия Тамблин.

Тя въздъхна.

— Това е само началото.

Щеше да мине доста време, преди ЕА да стане приятелчето, от което имаше нужда.

В централния административен комплекс Дел Келъм оглеждаше мониторите, които следяха дейностите в корабостроителниците. Изглеждаше безкрайно доволен от себе си. Зет наблюдаваше кръстосващите в цистерните акули, сигурна, че всеки момент баща й ще се впусне в поредната си лекция или високопарна проповед. Винаги й беше забавно да изслушва многословните излияния по една или друга тема и знаеше, че и този път няма да остане разочарована.

— Спасихме сто двайсет и три бойни компита от корабите на зевесетата. Сто двайсет и три! На всички до едно изтрихме паметта и старото програмиране. След което инсталирахме нови базисни програми, така че в момента са щастливи, че могат да служат на нас. Модулни помощници. — Той поклати голямата си глава. — Ех, ако можехме да накараме и тези трийсет и двама безделници да вършат поне една десета от онова, което биха могли да свършат.

Зет го накара да седне на един стол, за да разтрие напрегнатите мускули на широките му рамене.

— Компитата са програмирани да са бачкатори, татко, а скитниците са възпитани да си сътрудничат и да си вършат работата. Докато тези зевесета са глезени от деца, точно затова са така безпомощни. Дори не знаят как да си сипят кафето и да си облекат дрешките сутрин.