Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Говорителят изпука.

— „Сляпа вяра“, тук контрол на полетите. Предаваме съобщението ви на съответните органи. При кацането ви в главния кратер ще ви очаква дежурен медицински екип. Можете ли да идентифицирате нападателите на Корибус? Хидрогите ли са?

— Не. Според свидетелите атаката е била осъществена от бойни кораби на Земните въоръжени сили — пет манти и един дреднаут. Не са видели от борда да слизат хора, само бойни компита и кликиски роботи. — Последва продължителна и някак смутена тишина. — Чухте ли ме? Бойни компита и кликиски роботи.

— Прието, „Сляпа вяра“. Продължавайте полета. Изпращаме координатите на курса.

— Ще сме при вас след час. Съобщете на генерал Ланиан.

— Вече съобщихме. Генералът прояви особен интерес към съобщението ви. Каза, че ще ви чака лично.

БиБоб се ухили доволно на спътниците си.

— Видяхте ли? Нали ви казах, че зная как да дърпам конците. Изглежда, ни очаква кралско посрещане.

— Кралско посрещане? — повтори със съмнение Стайнман. — Е, щом казваш.

„Сляпа вяра“ се приземи в средата на кратера, където бе разположена главната военна база. БиБоб изключи двигателите и се обърна към Орли. Старата униформа, която й бе дал да облече, й бе поне с четири номера по-голяма.

— Тук ще се погрижат за теб, госпожичке. Не се съмнявай.

— Аз също ще я наглеждам — обеща Стайнман.

Веднага щом кратерният купол се спусна над тях, БиБоб отвори люка, хвана момичето за ръка и тримата излязоха под ярките светлини. Медиците се втурнаха към тях.

БиБоб се усмихна облекчено, когато видя, че откъм главния коридор се приближава генерал Ланиан, следван от четири сребърни барети. Край входа се бяха скупчили войници и той ги погледна изненадано. След това пристъпи напред.

— Генерале! Няма да повярвате! Разполагам със снимки и записи от свидетелските показания на оцелелите, но вие ще трябва да ги разпитате и лично. Възможно е да са заплашени и други колонии. Никога не бях виждал нещо…

Ланиан скръсти ръце на широките си гърди и го изгледа намръщено.

— Капитан Брансън Робъртс. Що за наглост да се явявате тук, след като дезертирахте от служба!

БиБоб се засмя смутено.

— Генерале, това сега не е важно. Трябва незабавно да изпратите изследователски екип на Корибус. И внимавайте за…

Ланиан даде знак на сребърните барети и продължи:

— Все се надявах да ми падне в ръчичките някой от дезертьорите и ето, че първият сам се оплете в мрежата. А напоследък малко от желаното се сбъдва толкова лесно. — Сребърните барети уловиха БиБоб за ръцете, а войниците насочиха оръжията си към него, сякаш можеше да се опита да избяга. — Арестуван сте.

БиБоб зяпна.

— Шегувате се. След всичко това? Схванахте ли поне какво ви съобщавам?

Ланиан го изгледа с доволна усмивка.

— Ще бъдете изправен пред военен трибунал по обвинение за дезертьорство.

Орли настояваше да й кажат какво е станало с капитан Робъртс, но всички я убеждаваха, че няма никакъв повод за притеснение.

Дадоха й нови дрехи, нахраниха я, после я отведоха в малка топла уютна каюта и я оставиха да си отдъхне няколко часа — въпреки че самотата бе допълнителна възможност за лошите спомени да си проправят път в съзнанието й. Докато лежеше по гръб, втренчила очи в тавана, тя очакваше да я повикат при генерала, който сигурно вече преглеждаше записите.

Сега, когато беше в безопасност, страховете й се пробудиха. Какво я очакваше оттук нататък? Баща й, единственият й близък човек във вселената, бе мъртъв. Майка й я бе напуснала много отдавна — Орли се чудеше дали служителите не биха могли дай помогнат да я открие. С други думи, сега си беше кръгло сираче, макар че на четиринайсет вече бе свикнала да е напълно самостоятелна.

Една жена почука на вратата на каютата й.

— Генералът е готов да ви разпита… госпожице. — За миг се поколеба: изглежда, не знаеше как да се обръща към нея.

Орли се надигна от койката.

— Трябва ли да нося нещо? Или да се подготвя?

— Достатъчно е да разкажете всичко така, както е станало. Генералът иска да научи всички подробности.

Орли я последва по коридора. Миришеше на прах, на полимерна изолация и на миялни препарати. Орли не знаеше какво да попита, а жената, изглежда, не бе склонна да завързва разговор.

Сърцето й се свиваше. Боеше се, че ще й се скарат, макар че нямаше никаква вина, задето бе оцеляла. Военните може би щяха да я пратят да живее при настойници.

В кабинета беше топло и задушно, генералът седеше срещу вратата. Беше импозантен широкоплещест мъж с късо подстригана черна коса и квадратна брадичка. Носеше сив комбинезон, на който бе изписано името и чинът му.