Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

— Не мога да си представя какво щях да правя без дара ти. — Осира’х се натъжи при вида на приближаващата се група. — Ето ги братята и сестрите ми. Искат да се запознаят с теб.

При вида на приближаващите деца Нира потръпна. Всяко беше заченато след ужасни седмици в разплодителните бараки. Продукт на ужасяващ генетичен експеримент, а не на любов. Ръцете й затрепериха.

Осира’х остана спокойна, въпреки че виждаше страха и колебанието на майка си.

— Знам какво мислиш за бащите им. Знам от спомените ти как са заченати, родени и отнети от теб. — Посегна и стисна зелената ръка на Нира. — За теб техният произход е проклятие. Но това е било в миналото и те не са виновни. Те не са ти врагове. Те са твои деца, майко. Като мен. Ела да те запозная.

Нира се остави дъщеря й да я заведе до четирите деца и се насили да ги погледна в очите.

— Това е Род’х, най-големият ти син. — Момчето се усмихна. Очите му блестяха, лицето му носеше красивите черти на императорската фамилия. Веднага се познаваше, че е син на Удру’х.

Сърцето й трепна, но тя се стегна и му подаде ръка.

— Това е начинът, по който се поздравяват хората.

Род’х стисна десницата й учудващо силно.

— Ти ли си майка ми? Никога не съм вярвал, че ще те срещна.

Нира се опита да превъзмогне колебанията си. Момчето все пак беше неин син. Колкото и да мразеше Удру’х, Род’х беше и наполовина неин.

— А това е Гейл’нх.

Нира се обърна към по-малкото момче и разпозна силното и гордо лице.

— Спомням си… адар Кори’нх.

Момчето изглеждаше доволно.

— Баща ми е герой. И ти също, майко. Учеха ни как да спасим империята.

— Така вярват някои илдирийци. — Нира преглътна с мъка.

По-младите й дъщери се казваха Тамо’л и Мюри’н. Мюри’н беше най-малка, но вече бе по-едра от повечето от братята и сестрите си благодарение на воинския си произход. Всички се скупчиха, нетърпеливи да застанат до майка си. Нира усети любопитството и искрената им невинност и осъзна, че въпреки произхода им не може да ги мрази.

— Разкрих им истината, майко. Заедно ще ти помогнем да промениш тази колония.

— Щастлива съм, че ви има. И ти благодаря, Осира’х. — Нира погали дъщеря си по бузата, сълзите й напираха. — Благодарна съм ти, че ми показа как да постъпя правилно, въпреки че се страхувах.

След като брат й Даро’х вече беше начело на Добро, Осира’х ясно разбираше какво трябва да се направи и какъв е залогът. Предстояха трудни, но необходими промени.

Искаше да даде на хората втори шанс — или по-точно първи истински шанс. Такова сигурно бе и желанието на майка й, която стоеше до нея, напрегната от срещата с младия губернатор. Осира’х знаеше, че брат й е много по-различен от Удру’х. Той бе тук отскоро и все още не беше закоравял от задълженията си. Беше убедена, че може да се разбере с него.

Момичето беше малко, но въпреки това се чувстваше равнопоставено.

— Чичо ни те остави начело на тази отломъчна колония. Отговорността е твоя. Замисли ли се какви промени ще направиш като губернатор на Добро?

— Промени ли? Благодарение на теб вече няма нужда от размножителна програма и всички дейности са спрени. Какво друго трябва да се промени? — Той изглеждаше наистина учуден. Нямаше представа защо момичето бе пожелало да говори с него и защо бе довела зелената жрица… майка си.

Нира се взираше в оградите около разплодителния лагер. Бараките бяха тихи и празни. Медицинската каста вече не правеше изследвания по плодовитостта на жените и не вземаше сперма от мъжете. Осира’х си спомняше, че като малка често чуваше писъците от тези мрачни сгради. Губернаторът се бе погрижил да заглуши шума и й бе казал да не обръща внимание на човешките пленници. По това време тя изпълняваше указанията му съвестно.

Нира се обърна към Даро’х.

— Щом сте спрели с експериментите, защо държите хората затворени?

Осира’х изгледа майка си и отново се обърна към губернатора.

— И ти ли ще се занимаваш с интриги като Удру’х, или ще работиш за коопериране на илдирийците и хората?

Зачуди се дали той вижда в нея своята непозната досега сестра, или просто мелез, създаден, за да спаси империята.

— За какво коопериране става дума? Те вече не са ни нужни. Щом им е било толкова неприятно, трябва да са се зарадвали, че прекратихме експериментите. Какво повече мога да направя?

Осира’х въздъхна. Но нямаше намерение да се отказва. Тайните и лъжите бяха дело на Удру’х.

Даро’х беше възпитан да мисли за нуждите на империята и въобще не смяташе, че хората може да се противят.