Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

— Бабо, сякаш си остаряла с милион години.

Отдавна бе придобил имунитет към мелодрамите й. През целият му живот тя бе скачала от криза в криза. Преувеличаваше важността на всеки скандал, а всяко решение, което съветът отхвърлеше, изглеждаше като края на света.

— Нищо чудно. — В очите й плуваха сълзи! Патрик не беше виждал подобно нещо. Брадвата се бе научила отдавна, че няма нужда да му играе представления. — Ще ти приготвя униформите и ще кажа да сготвят любимото ти ядене. Кажи на кухненския персонал какво искаш. Аз дори не знам любимата ти храна.

Той взе един парцал и почна внимателно да бърше пръстите си от смазката и другата мръсотия.

— За какво говориш?

Морийн извърна поглед, сякаш го бе подвела с нещо.

— Не можах да ги убедя да направят изключение. Използвах всичките си връзки, но заповедите на председателя са много стриктни.

— Абсолютно нищо не разбирам.

Тя го погледна, сякаш не можеше да повярва, че не е в час.

— Заради последствията от бунта на компитата си повикан отново на служба. Като всички. Дори аз ще трябва да поема няколко проекта, на заден план.

— Какви ги говориш?

— Всички оставки и пенсии са отменени незабавно. Всеки, който е преминал обучение в ЗВС, е призован да защити планетата. Роботите идват, а сигурно и хидрогите.

Патрик изтърва парцала. Морийн пристъпи, сякаш искаше да го прегърне, но после явно се отказа.

— Отново отиваш на фронта.

По изгрев водородните облаци на Голген се оцветяваха в жълто. Носенето сред тях бе много по-приятно от висенето със скучните членове на клана Ковалски в Грешката на Фори. Баща й беше прав — призванието на скитниците беше небесното миньорство.

Предишните миньори бяха открили особени зони, където кислородът и азотът бяха в добри пропорции, и когато платформата се озовеше на такова място, можеше да се излиза на открито. Зет стоеше съвсем сама и слушаше воя на вятъра.

И наблюдаваше за някакво раздвижване долу. Дали облаците щяха да потреперят, ако внезапно се появеше бойно кълбо? Тук се бе случила първата известна атака на хидрогите. Те бяха унищожили Синята небесна мина в отговор на експериментите на Ханзата с кликиския факел.

Да, Голямата Гъска имаше таланта да дразни всички. Тя стисна червения парапет. Металът беше студен, но тя го стискаше, представяше си, че е нечий врат. Например на Патрик Фицпатрик III…

Тръсна глава да се отърве от тези мисли. Миньорите на Келъм по принцип не трябваше да се страхуват от хидрогите. Щом Джес Тамблин беше обявил Голген за свободен, тя му вярваше. Едно време, когато им носеше вода от Плумас, тя флиртуваше с него, но знаеше, че сърцето му принадлежи на друга. Любов, която му носеше повече мъка, отколкото радост. Но въпреки че беше заблуден и не можеше да познае хубавите неща, които му се предлагаха, той никога не я бе лъгал. За разлика от някои други…

— Надзираваш сутрешните операции ли, скъпа?

Баща й носеше топло яке, на колана му бяха окачени ръкавици. Защитните полета ограничаваха вятъра, но въпреки това си беше студено.

— Какво значение има часът, татко? Нали настояваш да работим денонощно.

Келъм се засмя.

— Радвам се, че малката ми дъщеря навлиза в бизнеса. Един ден ще станеш превъзходен управител.

Небесната мина се носеше над планетата. Огромните тръби засмукваха въздуха и го отвеждаха в реакторите, където се синтезираше екти. Изгорелите газове се изхвърляха през други тръби и практически движеха съоръжението. Наоколо летяха поддържащи кораби. Работници със скафандри и реактивни раници обикаляха различните модули и наблюдаваха производствения процес.

— Тъкмо завършихме четвъртия облачен комбайн — каза Келъм. — Без хидрогите да ни душат в задника, можем да използваме бързите кондензатори и да изпращаме товар на всеки два дена.

— Повече гориво, отколкото ни е трябвало някога. — Тя стисна здравата ръка на баща си.

— Е, да не се изсилваме. След дългите години на икономии имаме да наваксваме доста.

Работниците на Келъм бяха напуснали Грешката на Фори и се бяха върнали на Оскивъл, за да приберат скритата екипировка. Щом разполагаха със свободен газов гигант, можеха да създават гориво по-бързо, отколкото го продаваха.

Да, определено им бе провървяло и Зет се опитваше да се радва.

— Татко, няма ли да ти липсват старите корабостроителници? Вложил си в тях десетилетия, душата и сърцето си…

— По дяволите, разбира се, че не! Твърде много административни неприятности и малка печалба. С небесното миньорство съм много по-щастлив. Връщаме се към традициите си.