Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

— Ела.

Джес призова венталската енергия и й показа как да размества молекулите на леда, за да се спускат, все едно имат парашут.

В кухината завариха неописуем хаос. Съскаше пара, разнасяха се трясъци. От спуканите тръби изригваха гейзери. Някаква неустоима сила непрекъснато удряше тавана и откъртваше ледени парчета.

Светлината бе много по-слаба, ОТКОЛКОТО СИ спомняше. Забеляза празните кратери на местата на две от изкуствените слънца. Наоколо тичаха и крещяха търсещи укритие скитници. На земята лежаха десетина трупа — някои обвити в лед, други просто рухнали на място. Ческа му посочи няколко подобни на червеи същества, които преследваха бягащ мъж.

На тавана изригна нов взрив и Джес и Ческа подскочиха при звука. Мъглите леко се проясниха и той видя насред хаоса една много позната фигура.

Когато я бе измъкнал от процепа, тялото й беше обвито от лед. Сега, като я виждаше жива, в главата му нахлуха спомени за мъчителните последни разговори, които бяха провели.

Майка му изглеждаше като олицетворение на гнева. В лицето и почти осезаемата й аура се виждаха чертите на илдирийския септар и кликиската царица, които се бяха превърнали в покварени вентали. Джес усети, че съществата в него изпитват огромно отвращение. Сърцето му натежа и той разбра какво точно се е случило с майка му… макар че не знаеше как точно.

Кожата на Карла беше бяла като лед, в очите й искряха опасни светкавици. „Покварена“. Тя го погледна и лицето й не трепна. След това очевидно го позна.

Нечовешкият й наситен с енергия глас избумтя без капка топлина:

— Добре дошъл, Джес.

Когато видя собствения си гроб, Нира изпита странно чувство. Удру’х я бе обявил за мъртва и всички му бяха повярвали. Илдирийците не се съмняваха в думите на губернатора, а хората въобще не помисляха да задават въпроси.

На гроба имаше традиционен камък с холограма на лицето й, захранвана от слънчевата светлина. Нира погледна замазания образ, взет от картотеките на размножителната програма. Беше се състарила, още от първия момент, в който бе попаднала на Добро.

Коленичи и усети острите върхове на тревата по голите си крака. Докосна с пръсти земята, сякаш търсеше изгубения си живот в почвата.

Тук за първи път срещнах баща си — каза тъжно Осира’х. — Магът-император бе дошъл да посети гроба ти. Мисля, че Удру’х го направи точно за тази цел. Повечето хора не получават подобно внимание.

Нира се опита да си представи сцената и какво си бе помислил Джора’х.

— Видяла си го тук?

Изражението на момичето изглеждаше странно отнесено.

— Въпреки че разполагах с всичките ти спомени, не можех да говоря с него. Не можех да съм сигурна на коя страна е. Знаех какво е станало с теб и как той го е позволил.

Нира погледна остро дъщеря си. Джора’х беше стоял тук, но и той бе повярвал на лъжите на губернатора.

— Той не е знаел нищо! Не е можел да знае. Ти най-добре осъзнаваш колко силно ме обичаше.

— Знам колко силно си го обичала ти. Но както виждаш от губернатора, илдирийците са много добри измамници.

Зелената жрица отклони поглед.

— Джора’х ме обичаше. И съм сигурна, че все още ме обича. Само трябва да го видя. — Стига Удру’х да не организираше някой „инцидент“ преди това. Какво ли щеше да спечели губернаторът, ако я освободеше сега? Трябваше да е максимално предпазлива.

Погледна Осира’х и за пореден път съжали, че е натоварила крехката детска психика с ужасните си спомени и преживявания.

— Майко, защо ме гледаш така?

— Виждам само едно малко момиче, но се удивлявам на думите ти. — Нира успя да докара пресилена усмивка. — Ти си невероятно мъдра за дете.

— Никога не съм била дете. Не ми позволиха. — Нира усети безграничната й тъга, въпреки че Осира’х се усмихваше топло. — Но пък имах детство. Твоето. Спомням си как живях с твоите родители, братя и сестри. Само ти от цялото семейство се интересуваше от истории. Спомням си как се изкатерихме по световните дървета за първи път, след като те приеха за зелена жрица. Каква прекрасна гледка! Короните се простират като океан, докъдето поглед стига! Наоколо летят огромни смарагдови същества.

— Бях толкова замаяна, че за малко щях да падна… — Нира се унесе в спомени.

— Но един зелен жрец ни хвана. Бенето, нали?

— И стояхме там с часове, душехме вятъра, гледахме летящите насекоми, слушахме четенето на послушниците. — Тя погледна Осира’х в очите и разбра, че дъщеря й наистина си спомня всяка подробност. „Поне съм й оставила и няколко приятни спомена…“