Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

— Всичко ще е наред, мамо. Вече сме заедно.

Няколко души я изгледаха с любопитство, дори почуда. Въпреки че сигурно имаше окаян външен вид, те добре знаеха коя е. Но пък не бяха виждали друга зелена жрица, нали? Бен Стоунър, неформалният лидер на лагера, я гледаше, сякаш е привидение.

— Мислехме, че си мъртва. Даже те погребаха все пак.

— Губернаторът е майстор в прикриването на ужасните си дейности. — Нира се съмняваше, че някога ще се отърве от омразата си към това място. Навремето бе разказала на пленниците за световната гора и Терок, за Теранския ханзейски съюз и Илдирийската империя. Но живелите само в пленничество хора не й бяха повярвали.

Осира’х се взираше в любопитните им лица. Нейното присъствие бе също толкова удивително, колкото това на Нира. По принцип мелезите се отглеждаха в илдирийската част на лагера.

— Вече ще живеем тук. В лагера — каза Осира’х и отвори едно от спалните помещения. — Трябва ни място за спане.

— Има достатъчно празни легла — отвърна Стоунър. — Ще вечеряме, а после ще има истории и песни. Преди ни караха да работим, но сега сякаш никой не знае какво да прави. Дори илдирийците. Разплодителните бараки са затворени. На практика целият лагер е затворен.

Нира се огледа учудено.

— Вече няма изнасилвания? — Може би това бе поредният трик на губернатора: да им даде малко надежда, за да може после да я отнеме. — Нали това искахте?

Пленниците бяха объркани. Светът им се бе променил, очевидно за добро, но те не се чувстваха комфортно. Стоунър потърка врата си с ръка.

— Никой не ни казва нищо.

— Вече няма нужда — заяви Осира’х. — Целта на разплодителния лагер е постигната. — Малкото момиче излъчваше авторитет и караше всички да го слушат. — Те разполагат с мен. Получиха каквото им трябваше. — Отиде до едно празно легло и седна. — Аз си избирам това. Майко, магът-император каза, че трябва да чакаме тук.

— Кога ще го видим? Знаеш ли кога ще пристигне? Не съм го виждала от толкова време…

Осира’х отвърна горчиво:

— Той продължава да крои планове в Призматичния палат. Не иска да знаеш какви. Не иска и аз да го виждам. Мисля, че се срамува от действията си. — Понижи глас. — Надявам се.

— Осира’х, нищо не разбирам.

— Никой не разбира нищо. Магът-император ще ни призове на Миджистра, когато му е угодно. Вече не се нуждае от нас.

Зелената жрица имаше талант да прави нещата трудни, дори собственото си спасяване. Удру’х въобще не предполагаше, че тя ще избяга и ще му създаде толкова проблеми, особено сега, когато се опитваше да поправи нещата.

Поне нямаше да се налага да измисля нова лъжа за Джора’х. Знаеше, че предишните бяха необходими. Увлечението на брат му по тази жена можеше да унищожи цялата програма, предназначена да спаси илдирийската нация. Удру’х нямаше друг избор, освен да предпази новия маг-император от собствените му решения. Нали така?

Значи просто трябваше да изчака. Всички негови действия щяха да бъдат одобрени и оправдани, рано или късно. Магът-император можеше и да е ядосан заради отношението към Нира, но не можеше да се усъмни в неговата лоялност и преданост.

Джора’х бе наредил Нира да бъде в безопасност и бе изпратил Осира’х при нея. Това определено бе неочаквано. Удру’х не разбираше защо момичето отказа да остане в неговата резиденция. Та нали Осира’х беше живото доказателство за постигнатото тук. Губернаторът я бе напътствал през целия й кратък живот. Отначало се бе зарадвал, надяваше се, че тя се е върнала при него. Сега се мръщеше на тази глупава мисъл. Момичето предпочиташе компанията на майка си — човешка жена, която почти не познаваше.

Нира му беше като трън в петата, напомняше му за някои съмнителни решения. Беше като нестабилен експлозив и щеше да е още по-опасна, щом се върнеше при Джора’х. Щеше да отрупа мага-император със сълзливи истории за многобройните си страдания — и без съмнение щеше да обвини за всичко губернатора, тоест него.

Даро’х вървеше до Удру’х и го гледаше загрижено. Въпреки че мълчеше, държането му говореше за множество въпроси, които избуяваха в съзнанието му като плевели. Кандидат-губернаторът беше лоялен и покорен ученик, но сега изглеждаше ядосан, наранен… разочарован?

— Аз съм твой наследник. Не бива да криеш нищо от мен — промълви накрая той. — Обясни ми какво всъщност се случи. Защо си заточил зелената жрица на онзи изолиран остров? Защо си я укрил от мага-император?