Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

Но това не беше единствената война. Световната гора негодуваше от последните писъци на зелените жреци, загиващи от ръцете на бойните компита на корабите на ЗВС. Отчаяни съобщения кръстосваха верданското съзнание. Семената на това предателство бяха посети отдавна. Бенето знаеше, от спомените на световната гора, как кликиските роботи се бяха възползвали от предишната война, за да заличат расата, която ги бе създала. Сега бойните компита правеха същото. А Бенето и световната гора не можеха да помогнат по никакъв начин.

Бенето знаеше, че предстоящият сблъсък с хидрогите е неизбежен, и осъзнаваше специалната си отговорност. Стоеше пред най-близкия дървесен кораб, който се извисяваше като многовърхо копие. Големът бе създаден като аватар на световната гора, връзка между верданите и хората. Трябваше да разбере тези невъобразимо стари органични кораби.

Част от него знаеше, че трябва да влезе вътре. Огромният дънер беше покрит със златисти плочки, много по-дебели от кората на нормалните световни дървета, непробиваеми като драконова броня. Бенето притисна дървените си длани към плочките и в дънера се отвори пролука, подобна на уста. Той влезе в гигантското дърво и порталът се затвори.

Проходите бяха гладки, сякаш издълбани от гигантски дървояд. Бенето тръгна навътре, допираше стената с пръсти и усещаше накъде трябва да върви.

Тези дървета кораби бяха отлетели преди хиляди години. Бяха избягали от мястото, на което световната гора, хидрогите, венталите и фероуите се бяха сражавали. Но сега бяха призовани обратно.

Той стигна до нервния център на дървото — стая, подобна на корабен мостик. Дървени колони, приличащи на сталактити, се сплитаха в поддържаща конструкция. В средата на помещението седеше полуразложено същество, покрито с целулоза. Пилотът.

Бенето различи удължена глава, ъгловата брадичка и изпъкнали скули. Съществото имаше птичи очи и въобще не приличаше на човек. Принадлежеше към непозната извънземна раса.

Пилотът извъртя почти разтопената си глава към Бенето и той чу сякаш от много далеч шепота на историята в неимоверно комплексните спомени на световната гора.

Много преди човечеството да започне да строи градове на земята някаква друга раса — вече забравена дори от верданското съзнание — бе служила като зелени жреци в предишната война — с хидрогите. След толкова дълго време на борда от тази жива форма бе останало съвсем малко, почти ефирен образ. Но създанието все още служеше на световната гора.

Съществото вдигна издълженото си лице и погледна Бенето с птичите си очи. И двамата имаха една и съща съдба, и двамата я приемаха. Без нито дума опитът и познанията на пилота се преляха в Бенето. Мозъкът на съществото бе като плетеница на нишки дървесина. След секунди големът придоби спомените за дълго пътуване извън Спиралния ръкав, в необятните краища на галактиката. Досега не бе имал ясна представа какво всъщност са десет хиляди години.

Вече знаеше какво се иска от него.

Верданите очакваха същото обвързване и саможертва — както и да намери други доброволци сред зелените жреци.

Искаха да помогне за създаването на още гигантски съдове, които да бъдат пратени срещу хидрогите. Много повече. И за тази цел щеше да се нуждае от помощта на венталите.

През сухия сезон хълмовете ставаха кафяви. Нира се надяваше, че тази година няма да има пожари, макар че част от нея искаше да види лагера изгорен до основи. Беше се надявала и молила никога да не се върне тук и със сигурност не бе очаквала, че това може да стане при подобни обстоятелства.

Осира’х я хвана за ръката и я поведе към постройките, в които живееха потомците на екипажа на „Бъртън“. Мъже и жени, принудени да се размножават с илдирийци. Единственото щастие на затворниците се изразяваше в това, че сами избираха партньорите си, когато не бяха затворени в разплодителните бараки.

Нира потръпна при вида на бараките, където бе завличана толкова пъти. Никой не им бе обяснил целта на тази размножителна програма, но тя подозираше, че Удру’х изпитва удоволствие от нея. Там, до оградата, пазачите я бяха пребили жестоко и бяха казали на останалите, че е мъртва.

По земята отдавна нямаше следи от кървавите петна. На същото място си играеха четири деца, сякаш животът им бе напълно нормален.

Пред очите й заиграха черни петна. Искаше й се да избяга отново. Да прескочи оградата и да хукне към тревистите хълмове. Осира’х усети напрежението й и я стисна за ръката.