Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

— Случайност ли? — Пакстън го погледна, все едно е невменяем. — Случваща се едновременно в целите ЗВС? Доста странно съвпадение.

Свендсен сви рамене, опитваше се да отрече очевидното.

— И по-странни неща са се случвали.

— Не и в моята кариера.

— Добре де… и в моята също. — Не искаше сержантът да разбере, че главният специалист на Ханзата изобщо няма представа какво да прави.

Междувременно пристигаха подкрепления. Около фабриката вече бяха разположени сто двадесет и осем бронирани машини и взривяваха всяко компи, което излизаше навън. Командосите бяха завардили всички изходи, но съоръжението беше огромно. Ако компитата направеха масиран опит…

Свендсен прецени колко готови роботи имаше доскоро и колко може да се произведени междувременно. Сребърните барети отстъпваха сериозно по численост. Нямаше да успеят да удържат компитата.

Някой почука по корпуса на машината и след миг при тях влезе командос. Водеше някакъв дребен азиатец със сериозно лице.

— Сержант Пакстън, този човек твърди, че е специалист по компита. Кибернетичен експерт с опит в програмирането на бойните модели.

Свендсен скочи.

— Доктор Ямейн!

— Доктор Свендсен. — Ямейн пристъпи към него. Ръкуваха се ентусиазирано. — Разбрах, че имате някакви неприятности.

— Малки. — Настроението на Свендсен се повиши, докато Ямейн му обясняваше за опита си на Оскивъл.

— Ето интересната част. Заедно с нас скитниците спасиха стотина бойни компита, изтриха им паметта и ги пратиха да работят. Имахме подобна ситуация на ставащото тук. Компитата полудяха… и го причиних аз. Съзнателно.

Пакстън опря лакти на масата и го изгледа строго.

— Как и защо го направихте?

— Трябваше ни диверсия, за да помогнем на командир Фицпатрик да избяга. Тъй като бях работил с военни модели, знаех как да прекъсна поведенческите им протоколи. С един самокопиращ се вирус, който — поради липса на по-добър термин — буквално ги кара да полудеят. — Ямейн се усмихна широко.

— И това проработи, така ли? — Свендсен се ококори.

— Определено диверсията сполучи, но щом откачиха, нямаше как да ги спрем. Почти унищожиха корабостроителниците.

— Значи някой е пуснал подобен вирус, за да предизвика този ужас тук?

Ямейн поклати глава.

— Пуснал… едва ли. Инцидентът не е изолиран. Бойните компита в целия Спирален ръкав се бунтуват, което значи, че е заложен в програмите им. Може би с някакъв таймер, който да ги задейства. Това предполага дългосрочен план, което е много по-зловещо от проста програмна грешка.

Ямейн погледна сините очи на колегата си.

— Струва ми се, че можем да ползваме нещо подобно, за да постигнем обратния ефект. Имам предвид вирус.

— Страхотна идея!

— Стига сте дрънкали, ами почвайте работа — обади се Пакстън.

След като Осира’х замина, магът-император призова адар Зан’нх и водещите фигури от кастата на учените и инженерите, дори паметителя Вао’сх. С помощта им се надяваше да намери начин да се противопостави на хидрогите.

Чакаше ги пред огромните порти на Призматичния палат. Тук се събираше водата от седемте потока, течащи нагоре по хълма, на който бе построен палатът. От тази висока точка се виждаше как протичат през цялата Миджистра, където строителите най-сетне им бяха позволили да се върнат в коритата си. Нарочно бе решил да свика срещата на това място.

— Погледнете седемте потока — каза магът-император — и помислете какво са постигнали илдирийците тук.

Клий’ф, най-старият и уважаван член на кастата на учените, и Шир’оф, млад, но много талантлив инженер, се взряха в течащата нагоре вода, сякаш господарят им им отправяше някакво предизвикателство. Вао’сх кимна, знаеше историята много добре.

Строителите на Призматичния палат бяха насочили потоците към трона на мага-император. Това бе постигнато чрез сложни антигравитационни машини, които издигаха водата, докато тя не достигнеше връхна точка. Тук, при портата, седемте потока се събираха и се изливаха в огромен кладенец, от който се оттичаха под и около палата.

Джора’х изчака, но никой не му отговори. Накрая се ядоса и изкрещя:

— Направили сме невъзможното! И трябва да го направим пак. Преди хилядолетия илдирийците са използвали гениалността си, за да отхвърлят законите на вселената. Постигнали са немислимото, защото техният император го е пожелал. Сега изисквам от вас същото.

Повечето привикани изглеждаха уплашени. Адар Зан’нх кимна стоически. Вао’сх беше заинтригуван.