Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

Колкер беше най-засегнатият член на екипа. Преди отнесеният зелен жрец непрекъснато комуникираше с другарите си в Спиралния ръкав, но бе загубил фиданката си при нападението и сега бе откъснат от телевръзката. Бе повече от тъжен, повече от самотен. Приличаше на наркоман, оставен без доза. И всичко това бе напълно ненужно! Защо магът-император бе постъпил така с тях?

— Имам други задачи. — Язра’х се обърна рязко и затвори вратата.

Табита се начумери и изсумтя:

— Илдирийците нямаше да се държат така, ако не криеха нещо. — Поклати глава и се намръщи още повече на множеството въпроси без отговор. — Усещам нещо гнило. Какви бяха тези бойни кълба над Призматичния палат? Затвориха ни, защото ги видяхме.

Съливан се приближи до зеления жрец и го потупа със съчувствие. Потиснатият Колкер седеше мълчаливо в един ъгъл. Кожата му беше яркозелена заради обилната слънчева светлина, но той се нуждаеше и от контакт със световните дървета.

Внезапно Колкер вдигна глава, сякаш беше усетил нещо неочаквано. На лицето му се изписа изненада и може би лека надежда — и това нямаше нищо общо с думите на Табита и Съливан.

— Мислех си, че напразно се надявам, но не е само въображението ми! Вече съм сигурен. — Жрецът се обърна към Съливан. — В Призматичния палат има фиданка и аз ще я открия.

— Ела с мен до залата на паметителите — каза Вао’сх. — Досега не си виждал храма на моята каста, където започват и свършват всички истории.

А и аз не съм ходил там, откакто се пробудих от кошмарите.

Лицето на Антон светна.

— С удоволствие! И не само защото най-сетне ще се махна от Призматичния палат.

След появата на бойните кълба илдирийците бяха станали потайни и подозрителни. Той предполагаше, че имат основания… но защо му бяха ограничили свободата на придвижване? Имаше впечатлението, че е видял нещо, което не е трябвало, и сега всички го наблюдават внимателно. С какво обаче можеше да навреди един кльощав завеян учен на Илдирийската империя? Най-накрая се осмели да зададе въпроса.

— Защо никой не ми казва причината, поради която не мога да се прибера вкъщи? Наистина бих искал да зная.

Паметителят се намръщи.

— Още не си приключил задачата си тук, паметителю Антон. Нима толкова бързаш да си тръгнеш?

— Не бързам, но се безпокоя. Баща ми загина преди години по време на разкопки, а майка ми изчезна. Ами ако има някакви новини? Просто не ми харесва да ме държат на тъмно.

Вао’сх го изгледа смаяно.

— На тъмно?! Никога не бихме ти причинили това.

Антон го потупа успокоително по ръката.

— Говорех образно. Не се тревожи. — Разбра, че няма да получи отговор.

Паметителят го поведе по един дълъг коридор към страничните входове на Призматичния палат. Пътят им се спускаше надолу по елипсовидния хълм към ширналия се град. Гледката спираше дъха и Антон почти не обръщаше внимание на двамата мускулести стражи, които ги следваха.

— Язра’х ще дойде ли с нас?

— Мисля, че магът-император й е възложил друга задача.

Антон почувства смесица от разочарование и облекчение. Заплашителната жена беше негов неотлъчен страж, откакто бе пристигнал от Марата. Знаеше, че тя харесва историите му, въпреки че не го показваше. Имаше странното чувство, че Язра’х желае нещо повече от него.

Сградата, в която се помещаваше кастата, отговорна за записването, запомнянето и запазването на Сагата, беше една от най-впечатляващите в Миджистра. Очевидно развълнуваният Вао’сх го поведе по полираните стълби. Охраната остана да ги чака отвън. Антон дори не ги погледна. Нима очакваха, че би могъл да избяга? Къде?

Влезе и си помисли за всички университетски аудитории и зали, които бе посещавал, преди да го поканят да изучава Сагата за седемте слънца. Това бе много по-различно от всичко, което бе виждал.

Помещението представляваше лабиринт от последователни стени с гравирани по тях букви: гигантски диамантени филми с одобрените строфи от Сагата. Близо до входа имаше група деца-паметители, изучаваха сегмент от стената. Гледаха строфите и ги повтаряха непрекъснато, докато не прогоряха всяка дума в мозъка си.

— Изучават Сагата от началото до края — обясни Вао’сх. — През половината си живот паметителят изучава пасажите, докато не започне да рецитира без грешка. Историята трябва да се разказва без никакви промени.

Антон се усмихна кисело.

— Мразя автори, които продължават да редактират историята дори след като е свършила. — Продължиха навътре. Навсякъде около тях имаше паметители, които запомняха и рецитираха. — С всеки следващ сегмент стават по-възрастни.