Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

— Най-младите започват обучението си от входа. Като запомнят първата част, продължават навътре и така година след година, докато не наизустят всичко.

Антон се засмя.

— А аз мислех, че образованието на Земята е скучно.

В центъра на залата по-възрастните паметители обсъждаха работата си. Преглеждаха различни източници, сравняваха ги лист по лист, добавяха нови пасажи в несекващата Сага.

Таванът преминаваше във висок комин над огнище с ярки пламъци. В него се хвърляха листовете с неодобрените пасажи. Всяка строфа трябваше да бъде дискутирана и одобрена и чак тогава щяха да я запишат на диамантен филм и да я поставят на някоя стена.

— Точното записване на събитията е толкова важно, колкото и самите събития. Общество, което не помни, не си заслужава да бъде запомнено. Това е един от основните илдирийски принципи.

Човешките истории бяха предимно митове, служещи на определена цел, но илдирийците вярваха напълно на всяка записана дума. Само кастата на Вао’сх и евентуално магът-император знаеха, че легендите за шана рей са измислици, добавени за повече драматичност в Сагата. Но щом шана рей бяха измислени, дали това не поставяше под подозрение и други части от Сагата за седемте слънца?

Докато гледаше работата на паметителите, Антон осъзна, че „историята“ буквално се прави пред него. Един от чираците хвърли в огъня нов лист и пламъците погълнаха неодобрените пасажи.

Вао’сх обикаляше от маса на маса.

— В момента колегите ми описват историята на адар Кори’нх, от евакуацията на Крена до последната му битка в облаците на Кронха.

— Вашият адар със сигурност си заслужи място в Сагата.

Вао’сх се усмихна.

— След няколко месеца паметителите ще дискутират нашето прекосяване на Марата и сблъсъка с кликиските роботи.

— Дойдох тук да изучавам вашата история, не да заемам място в нея. Искаш да кажеш, че…

— Вече не си обикновен свидетел на събитията, паметителю Антон. Вече си част от тях.

Сражаваха се от два дена, бореха се за всеки сантиметър. Но въпреки това губеха.

След като разбунтуваните бойни компита повалиха сержант Зизу във вихър от счупени кости и спорадични изстрели, Стромо видя, че единствените живи на мостика са той и командир Рамирес. Беше чул достатъчно паникьосани съобщения по интеркома и знаеше, че компитата са избили всички на борда. Уплашеният екипаж на мостика бе опитал да се евакуира, но коридорът бе задръстен от тела на мъртви войници. А роботите продължаваха да прииждат.

Под тях Кронха 3 изглеждаше съвсем миролюбива, без следи от разбивачи и бойни кълба. Мантата беше сама и уязвима.

— Адмирале! — Рамирес му подхвърли батерия за зашеметителя. — Тази е последната.

Ръцете на Стромо трепереха, но той успя да презареди. Беше изпразнил оръжието си срещу враговете, но зашеметените роботи рестартираха системите си и продължаваха.

Той кимна към малката капитанска стаичка от едната страна на мостика.

— Ако влезем вътре, може да барикадираме вратата.

— Сър, тя няма да издържи дълго.

— Няма да е нужно! Вътре има стълба за евакуация. — Навремето му се струваше странно, че в плановете на мантата е вмъкнат вариант за бягство на капитана. От друга страна, бе присъствал на достатъчно заседания на командването на ЗВС и знаеше, че са взимани и по-странни решения.

Рамирес го гледаше все така намръщено.

— Така ще слезем на долната палуба. А след това какво?

— Да караме стъпка по стъпка. — Като за начало, искаше да се измъкне оттук. След това щеше да се тревожи за следващия ход.

— Добре, сър. Да вървим.

Стромо забърза към страничната врата. Компитата вече пробиваха последната барикада и след секунди щяха да нахлуят на мостика. Едно време решението да използват роботи поради липсата на военен персонал изглеждаше перфектно. Сега по пода имаше толкова кръв, че той едва вървеше, без да се хлъзга.

Рамирес спря при командния пулт и започна да натиска разни клавиши. Стромо я чакаше до командирската стаичка.

— Хайде, Рамирес!

— Момент, сър. — Работеше бързо, без да обръща внимание на потта, която се стичаше от челото й, и на напиращите компита. — Само секунда…

Стромо преглътна тежко. Вратата нямаше да издържи дълго. Какво правеше Рамирес? Е, ако искаше да умре на поста си, това не беше негова отговорност. Изборът си беше неин. Трябваше да вземе командно решение. Обърна се към механизма на вратата.

Рамирес най-накрая свърши и натисна активиращото копче. Докато тичаше към него, по уредите на мостика започнаха да изскачат искри. Рамирес се усмихна, шмугна се покрай Стромо и той затвори вратата и я заключи.