Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

Стигна до парчетата световно дърво, които бе купил от скитническия търговец преди три месеца. Беше ги оставил в градината, за да му напомнят за Нира.

„Поне Осира’х скоро ще е с майка си…“

От отсрещната страна на купола се появи запъхтяната Язра’х. Дългата й червеникава коса се развяваше; тя тичаше, вперила поглед в баща си. Още преди да спре, докосна с юмрук гърдите си в официален поздрав.

— Господарю, току-що кацна скитническият търговец Ден Перони. — Усмихна се хищно. — Казва, че е дошъл да ни продаде цял товар екти.

Джора’х се изненада. Покрай бунта на Хирилка, умиращото слънце Дурис-Б и ултиматума на хидрогите беше забравил за желанието на скитниците да възстановят търговските маршрути.

— Определено имаме нужда. Но бъдете внимателни. Гледайте да не научи нищо за преговорите ни с хидрогите. — Той се намръщи. Ако Ден Перони заподозреше за тайния съюз, щеше да се наложи да го задържат, също като останалите човеци. — Пазете Съливан Голд и неговите небесни миньори, както и твоя приятел Антон Коликос. Не искам скитникът да ги зърне. Присъствието им ще повдигне твърде много въпроси.

Джора’х мразеше, че трябва да държи затворници. Съливан Голд и хората му бяха герои, защото бяха спасили илдирийците от хидрогската атака, а ученият Антон Коликос бе оцелял след нападението на кликиските роботи и бе спасил паметителя Вао’сх. Честта изискваше тези хора да бъдат наградени. Вместо това Джора’х беше принуден да ги затвори, защото бяха видели бойните кълба.

Презираше се, че е попаднал в такъв капан!

— Да, господарю. Ще се погрижа. Търговецът ще пристигне след малко. — Тя се поклони и затича обратно, цветните светлини заиграха по гладката й кожа. Джора’х също заслиза. Трябваше да се върне към задълженията си.

Скитникът падна на едно коляно пред кристалния трон в опит да засвидетелства уважение и се усмихна заразително. Дългата му кафява коса беше вързана на плитка. Носеше красиви дрехи, украсени със символите на клана му. Изглеждаше доста самодоволен.

— Това екти е добито от кометните ни станции, от които извличаме водород и го преработваме. Процесът е труден и скъп. — Той сви рамене. — Хидрогите не ни оставиха много алтернативи.

Вече осем години, откакто бе започнала войната с хидрогите, производството на екти бе затруднено и запасите на империята вече бяха на изчерпване.

— Ще платим цената ви — каза Джора’х. Хората непрекъснато говореха за разходите, опитваха се да спазарят по-изгодни цени от партньорите си. Илдирийците, от своя страна, оперираха като парчета от широка здраво свързана мрежа.

Перони се усмихна още по-широко.

— Имам и добри новини. Скитниците отново се занимават с небесно миньорство! Открихме поне един газов гигант, освободен от хидрогите. Скоро ще има още много екти. Сигурен съм, че това ще е основа на едно дълго и печелившо партньорство между хора и илдирийци.

— Благодарни сме за доверието ви. — Сърцето на Джора’х се сви на ледена топка. Хидрогите възнамеряваха да унищожат цялото човечество… и илдирийците май щяха да бъдат принудени да им помогнат.

На ханзейските миньори не им харесваше, че са пленници в Призматичния палат. Табита Хък зяпаше намръщено охраняваната врата на иначе доста обширните им покои.

— Странен начин да ни се отблагодарят. — Погледна мускулестата жена и свирепите й пантери, които пазеха коридора. — Така става, като правиш добрини.

Съливан приседна до нея. Когато хидрогите нападнаха Кронха 3, хората имаха план за евакуация, за разлика от неподготвените илдирийци. Съливан бе взел тежкото решение да спаси илдирийците и за да го направи, бе рискувал живота на екипа си.

— Не можеше да ги оставим да умрат, Табита.

— Може би трябваше! Загубихме един от модулите при евакуацията, а сега сме затворени тук. Ако се бяхме измъкнали, докато дрогите унищожаваха илдирийското съоръжение, вече щяхме да сме си вкъщи.

Съливан я потупа бащински по рамото.

— Но щеше ли да можеш да спиш спокойно?

Табита го погледна косо.

— Щях да вземам приспивателни.

Язра’х влезе и каза:

— Стойте тук и не мърдайте никъде. Няма да напускате покоите през следващите два часа.

— Защо? Какво се е променило? — Съливан тръгна към вратата. — Какво лошо сме ви сторили?

— Не съм упълномощена да давам обяснения.

— Близките ни трябва да разберат, че сме добре. Не може ли поне да осигурите фиданка на зеления ми жрец, за да прати съобщение? Да кажем на семействата си, че още сме живи. Моля ви, това значи много за него. За всички нас.