Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

ЮЖНИЯТ континент на Добро изглеждаше безкраен. Нира вървеше и вървеше, макар да нямаше представа къде отива. Тялото й бе закалено от живота в горите на Терок, където бе свикнала да се катери по световните дървета и да им чете различни истории. Но това бе преди много години. Вече нямаше представа колко време е минало.

Въпреки страданията и мъките, които бе преживяла, отказваше да се предаде. Бе избягала от острова и бе преплувала вътрешното море със сал. Надяваше се да намери някакво селище или кораб. Това бе единственият шанс да види дъщеря си отново.

Осира’х беше малка, но майка й и бе прехвърлила ужасните си спомени, отчаян опит да разбули истината. Не можеше да си представи какво е причинила бруталната информация на крехката детска психика. Подозираше, че Осира’х никога няма да е същата след онази вечер. Дали бе постъпила правилно?

Пътуването й изглеждаше безкрайно. Бе изгубила броя на дните. Просто вървеше, пиеше вода от потоци и локви и абсорбираше слънчевата светлина със зелената си кожа; разнообразяваше диетата с корени и плодове.

Острите храсталаци дращеха голата й плът. Тя тръгна към един горист хребет, за да види какво я очаква. Искаше да види хоризонта, където може би — може би — лежеше някаква надежда.

Вече бе почти на билото, когато някакъв звук в небето я сепна. Ръмженето се засили и тя забеляза няколко кораба — оставяха следи в атмосферата. От другата страна на възвишението наближаваше друг разузнавателен кораб. Летеше толкова ниско, че почти забърсваше тревата.

Ужасената Нира затича обратно по стръмния склон. Краката й се закачиха в някакви корени и тя падна по лице в храстите. Разузнавателни кораби! Губернаторът на Добро я бе открил! Но нима можеше да й направи нещо по-страшно от предишните мъчения? Закле се, че никога няма да се върне в разплодителните лагери.

Корабите кръжаха над нея, двигателите им боботеха. Тя не спираше да тича, приклякаше във високата трева, но отгоре можеха да я забележат съвсем лесно. Един от разузнавачите кацна на билото и от него изскочиха няколко илдирийци. Започнаха да крещят.

Нира затича към малка падина. Още два кораба се спуснаха и кацнаха от двете й страни. Илдирийците я заобиколиха!

— Оставете ме! — Гласът й беше сух и прегракнал, почти шепот. Не можеше да си спомни кога за последно е говорила.

Те се приближиха. Водеше ги някакъв намръщен млад мъж, приличаше на Джора’х.

— Зелена жрице, защо се криеш?

Нира си припомни многобройните изнасилвания и побои в разплодителния лагер. Спомените отекваха като изстрели в главата й. Някои от мъчителите й приличаха на зверове, а други — като Удру’х — бяха зверове отвътре.

Хванаха я. Не можеше да се измъкне, дори нямаше сили да се съпротивлява. Отпусна се в ръцете им и те я понесоха към един от корабите.

Хората отново получиха относителна свобода да се придвижват из Призматичния палат, без да им бъде казана причината за предишното задържане. Въпреки това Колкер остана да седи до широкия осветен от слънцето прозорец. Знаеше, че където и да отиде, все ще е самотен и откъснат от световната гора. Тишината в съзнанието му беше опустошаваща.

Освен ако не успееше да открие фиданката, която шепнеше в едно ъгълче на съзнанието му.

В телевръзката, хилядолетното творение на верданите, той непрекъснато чуваше множество гласове, плетеница от мисли и чувства. Можеше да обменя новини с другарите си и не се чувстваше самотен дори на изолирания облачен комбайн. Никога не си бе представял, че може да загуби всичко това. Досегът до световните дървета бе безкрайно далеч. Но ако успееше да открие фиданката, щеше да възстанови контакта и животът му отново щеше да има смисъл!

Съливан Голд загрижено каза:

— Ако беше по силите ми, щях да ни измъкна оттук. Знаеш, че опитвам. — Под сивата му брада разцъфна усмивка.

Колкер кимна тъжно. Да обясни на Съливан загубата на връзката с верданите бе все едно да обясни на слепец по рождение какво е да не се различават цветовете.

— Дори няма нищо за четене! — изръмжа Голд. — Има преведени части от Сага за седемте слънца, но не ми харесват героични приказки за раса, която ни забива нож в гърба.

Той грабна една илдирийска писалка и тънък диамантен филм и седна да пише писмо на жена си. Лидия беше неговата световна гора. Трябваше да споделя преживяванията си, та дори посланията никога да не стигнеха до нея.

На вратата се появи посетител — стар илдириец със сивкава кожа. Тънките му крайници приличаха на тръстикови стъбла, главата му се клатеше като метроном. Крехкото му тяло беше облечено с красива тъкана роба. Над ушите му се спускаха провиснали кичури сива коса. Челото му бе смръщено, сякаш непрекъснато се мъчеше да се съсредоточи.