Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

Злобата в гласа й ги накара да потръпнат. Около Карла се завихри буря. Големи парчета лед се откъртиха от тавана и цопнаха във водата. Вълните я обгръщаха, сякаш беше оживял тайфун.

— Водата тече, накъдето си пожелае.

Леденият пиедестал се люшна и започна да се приближава към брега, към ужасените хора. Карла бе готова да сее унищожение.

Магът-император трябваше да защитава поданиците си, но с всяка следваща лъжа Джора’х намразваше задълженията си все повече. Как можеше да се противопостави на същества, които без проблем унищожаваха звезди? Чувстваше се, все едно пропада в безкраен кладенец. Как можеше да се противопостави, без да доведе до унищожението на цивилизацията? Какъв избор имаше? За пореден път прокле баща си и предишните магове-императори.

Бойните кълба си бяха тръгнали преди три дена, но заплахите им все още висяха, като тонове на заглъхваща мелодия. Не можеше да не забележи наранения разочарован поглед, който му беше хвърлила Осира’х, след като бе капитулирал пред пратеника. Но той бе разбрал, че хидрогите могат да извлекат всякаква информация от мозъка й, и трябваше да я накара да повярва, че се е провалил. Защото не искаше врагът да разбере какви планове крои.

Магът-император знаеше, че му остава един последен шанс, и трябваше поне да опита. Стига собствените му хора да не го предадяха. Пратеникът беше заявил, че хидрогите ще се върнат скоро и ще го принудят да предаде човечеството. Дотогава трябваше да е открил друг вариант.

Но първо трябваше да отпрати Осира’х, така че хидрогите да не разберат чрез нея какво е намислил.

Повика дъщеря си в личните си покои. Тя се изправи спокойно пред него: излъчваше същата неописуема сила, която бе накарала хидрогите да й се подчинят.

— Повикали сте ме. Готова съм да помогна, ако имате нужда от мен. — Явно се надяваше, че е подценила баща си.

Очите й се стрелнаха към фиданката, подаръка от кралица Естара. Джора’х се зачуди дали дъщеря му долавя същия зов от нея като майка си.

— И как ще ми помогнеш?

— Като следвам плановете ви, господарю. — Тя самата бе направила невъзможното и сега очакваше същото от него. — Поискахте да доведа хидрогите на Миджистра. Предполагам, че имате план. Вие сте магът-император.

— Направих каквото трябваше, Осира’х. Ако не се бяхме споразумели, хидрогите щяха да унищожат града, а след него и останалите илдирийски светове.

Бе се престорил на съгласен, за да спечели време и да задвижи отчаяния си план. Но не можеше да й каже, защото хидрогите щяха да извлекат информацията.

„Но след дълговековното планиране и експериментите дали ще имаме достатъчно време?“

Странното й изражение и още по-странните й очи му показваха, че изобщо не е доволна от отговора му.

— Осира’х, ще те изпратя обратно на Добро. — Той хвана ръцете й, тъгата на лицето му не беше подправена. — Майка ти е жива. Губернаторът Удру’х я е криел на Добро. Изпращам те при нея. Искам да сте заедно.

Лицето на момичето светна. Искаше му се да може да й каже всичко. Тя изглеждаше изпълнена с въпроси, но ги потисна и се отдаде на радостта. Сякаш за момент беше забравила страхливото му поведение. Радостта й малко го учуди, тъй като тя никога не бе виждала майка си.

Джора’х обърна поглед към фиданката. Мислеше за любимата си зелена жрица. Нира му липсваше страшно много и той се чудеше защо Удру’х още се бави и не я праща. Сега обаче щеше да й се наложи да остане на Добро. Какво ли щеше да си помисли, щом дъщеря й и разкажеше как се е съгласил да предаде човешката раса? Протегна ръка и погали крехкото клонче.

Осира’х се поклони с усмивка.

— Щом такова е желанието ви, господарю.

Искаше му се да го нарече „татко“, но знаеше, че поне засега не може да се надява на такова нещо.

Кандидат-губернаторът Даро’х взе четиридесет и девет илдирийци да му помогнат в търсенето на изчезналата зелена жрица. Удру’х го бе накарал да побърза. Не бяха получили повече новини за преговорите с хидрогите, но знаеха, че времето изтича. Даро’х никога не бе виждал чичо си толкова нетърпелив и притеснен.

— Открий я — каза му Удру’х. — Открий я, преди да стане още по-голяма беля.

Разузнавателните кораби се носеха към екватора, широкото вътрешно море и острова, от който бе изчезнала зелената жрица. Сателитната карта беше разделена на сектори и всеки кораб щеше да проведе търсене по собствен маршрут.