Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

Той се опита да я окуражи. Само още няколко секунди. Още един-два метра. Усещаше страха на венталите. Стисна очи. Толкова много я обичаше, толкова дълго бяха пазили връзката си в тайна, толкова дълго. Нима бе възможно тя да се превърне в заплаха? Спомените за покварените вентали му изглеждаха някак нереални. „Това няма да се случи с нея“.

Ческа гребна с шепи от блестящата вода. Между пръстите й потекоха сребристи капчици. Тя вдигна треперещите си ръце към лицето си и отпи глътка. Въздъхна и се разтрепери.

Залитна напред и падна във водата. Беше нещо средно между кръщаване и удавяне. След това изчезна под повърхността.

Рлинда и БиБоб присъстваха на погребението на Ендрю Тамблин под ледения свод на Плумас. Тримата оцелели братя и скърбящите им другари подготвяха церемонията. Рлинда бе сигурна, че ги чакат още беди, въпреки че съживената жена бе изчезнала под водата.

Може би Карла Тамблин си играеше със съществата, които живееха на дъното. Рлинда бе чувала миньорите да говорят за светещи медузи и пеещи нематоди. През изминалите няколко дни работниците чакаха със затаен дъх да се случи нещо.

Заради засилената бдителност на скитниците тя не бе успяла да намери начин за измъкване, а бягството по време на погребение не беше добър вариант. Въпреки това вече й бе писнало да седи тук, където беше винаги студено. Всъщност как иначе, след като живееха върху ледник, близо до ледено море, под замръзнал таван, дебел над километър? В „Ненаситно любопитство“ имаше одеяла и дрехи, но любимият й кораб бе на повърхността, а те бяха затворени тук, долу…

Кейлъб, Уин и Торин Тамблин поставиха тялото на брат си върху плаващ ковчег от целулоза и изсушени водорасли. Кейлъб се наведе и изля отгоре някаква гъста прозрачна течност. Острата миризма на гориво подразни ноздрите на Рлинда.

Близнаците Уин и Торин едва сдържаха сълзите си. Спогледаха се, сякаш се окуражаваха кой да заговори пръв. Накрая Кейлъб каза прегракнало:

— За втори път погребвам свой брат. Ендрю, а преди него Брам.

— А преди това оплакахме Рос — добави Уин.

— Проклети хидроги — измърмори Торин.

„Ето нещо, с което всички сме съгласни“. Скитниците имаха пълното право да се сърдят на Ханзата — тя не оспорваше това, — но нямаха никаква причина да си го изкарват на нея и БиБоб.

Всеки от тримата братя произнесе кратко слово, след което запалиха ковчега и го избутаха във водата. Теченията го поеха, понесоха го навътре. Пламъците се отразяваха в замръзналия таван.

Рлинда и БиБоб се държаха за ръце, парата от дъха им се виеше пред лицата им. Всъщност БиБоб плачеше. И на нея сигурно щеше да й е по-мъчно, ако не я държаха като заложник. И двамата се чувстваха като натрапници, присъстващи на много личен момент.

Салът се отдалечи, пламъците се разгоряха и ковчегът започна да се разпада. Кейлъб се обърна. Изглеждаше повече сърдит, отколкото тъжен. Торин едва сдържаше сълзите си. Рлинда искаше да го прегърне, да го успокои, но се въздържа. Съчувствието беше едно, а реалността — съвсем друго.

Скитниците сведоха очи, изчакваха пламъците да затихнат. Настана тягостна тишина.

Но морето не прие новия дар. Водата около останките закипя като в казан. Започна да се издига топла пара, сякаш се оформяше торнадо. Кипенето се усили и погълна горящия ковчег.

От океана започна да се издига нещо дълго и бяло, приличаше на слонски бивен. Над водата се оформи леден пиедестал. Капките се стичаха по него и застиваха като втвърден восък.

На пиедестала се появи Карла Тамблин. Приличаше на разгневена богиня, която излиза от ледения океан. Около нея плуваха стотици червени същества: приличаха на пиявици, пълни с кръв.

Карла вдигна ръце. Тъмната й коса пращеше от статично електричество. Тя отвори уста и заговори с кънтящ глас:

— Водата тече, накъдето си пожелае. — Стисна юмруци. — Течността няма форма.

Десетки дълбоководни нематоди заплуваха напред, сякаш бяха нейната армия. Кръглите им усти бяха пълни със здрави като диамант зъби, които можеха да гризат дебелия лед… или хората.

— Не мога да отделя енергията. В капан… — Карла вдигна бледото си лице към тавана, където светеше изкуственото слънце. Гласът й избумтя: — Водата тече, накъдето си пожелае.

Тя изстреля вълна от невидими светкавици, които се забиха в ниския таван. Назъбеният купол се пропука и отгоре потече ледена вода.

— Хаосът е естествено състояние. Редът е отвратителен.