Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

Но старецът лежеше на едно легло, между най-тежко ранените. Бе отпратил останалите от кастата си да се грижат за хората в най-голяма нужда.

— Знам всичко, което ще ми кажете. Няма от какво да се боя.

Колкер се наведе над него. Главата и гърдите на Тери’л бяха превързани с окървавени бинтове. Млечнобелите му очи се взираха невиждащо нагоре. Зрението му беше твърде слабо, но явно усети зеления жрец по инстинкт.

— А, моят човешки приятел! Радвам се, че дойде да поговорим. — Тънките му устни се свиха в усмивка. — Но ако искаш просветление, трябва да слушаш бързо. — Старецът дори успя да се засмее.

— Какво стана? Къде беше?

— При фонтаните, където призмите увеличават светлината. Там е топло и приятно. — Тери’л се усмихна. — Всички побягнаха, но аз не мога да тичам бързо. Удариха ме парчета от едно бойно кълбо. Сега останаха само крайчетата на душевните ми нишки.

Колкер докосна челото на приятеля си.

— Ще се оправиш. Хидрогите са победени и докторите се грижат за теб. Няма причина да не се оправиш.

— Времето е най-голямата причина. Тялото ми е живяло твърде дълго. Илдирийците имат по-голяма продължителност на живота от хората, но все пак си имаме граници. — Той отново погледна нагоре. — Извърших все пак някои добри дела през живота си. Помогнах на доста хора. Надявам се, че нашите дискусии са ти били интересни и са те накарали да помислиш.

— Да, накараха ме. — Колкер обясни как най-сетне се е свързал със световната гора. — Желаех го толкова силно, но щом се случи… дори телевръзката не ми носи удовлетворение вече.

— Какво става, когато зелените жреци умрат? — попита старецът.

— Когато усетим, че времето ни наближава, се оставяме да бъдем погълнати от горското съзнание. Лягаме между дърветата и се свързваме с тях чрез телевръзката. — Колкер поклати глава. — Ако бях загинал тук, без фиданката си, щях да съм изгубен завинаги. Едно време съжалявах другите хора. Знаех, че тяхното писане и говорене не може да се сравнява с перфектната обмяна на мисли между жреците и гората. Но сега виждам, че телевръзката е изключение. Тя не обединява човечеството, а само шепа зелени жреци. Това не е достатъчно.

— Но разполагате само с нея.

— Не бива да е така! Ако хората бяха свързани като илдирийците чрез тизма, щяхме да се разбираме по-добре и да станем по-силни. Нямаше да има фракции, врагове и граждански войни.

— Значи наистина си научил нещо от нас, приятелю. Илдирийците не са имали вътрешен конфликт от хилядолетия. С изключение на последните събития на Хирилка, но те бяха причинени от пукнатина в тизма.

— Иска ми се да имах част от това, с което разполагаш ти, Тери’л. — Каза Колкер отчаяно. — Толкова съм заинтригуван от тизма. Иска ми се да можех да се разтворя за него…

Свещеникът-философ стисна ръката му.

— Вече разбираш повече, отколкото предполагаш. Доволен съм, че си тук, но съм още по-доволен, че съм заедно с народа си. Всички илдирийци споделят мисли и се подкрепят.

— В този момент трябва да мислиш за себе си. Бъди силен.

— Силен съм. Всеки мисли така. Как иначе щях да оцелея, след като загубих зрението си? Всичко е в тизма. — Тери’л посегна към медальона, който винаги носеше на врата си. Призматичният диск улови светлината и я отрази в различни цветове. — Това… това може да ти даде повече поводи за размисъл.

Неразбиращият Колкер взе подаръка.

— Какво е това?

— Символ.

Кристалът сякаш всмукваше светлината, искреше и загатваше за скрити възможности.

— Значи не прави нищо?

— Символите правят много неща. Зависи от теб.

Колкер беше виждал старецът да докосва медальона. Твърдеше, че му помагал да се свърже с Източника на светлина.

— Тери’л, на теб не ти ли трябва?

Сякаш знаеше, че животът му е свършил, старецът почина, без да пусне ръката му.

Зеленият жрец остана до леглото му известно време. Обмисляше всичко, което му бе казал Тери’л, и се вкопчи в надеждата и мистерията. Погледна искрящия медальон. Какво ли бе виждал старецът в него? Дали го използваше да следва пътеките на тизма? Дори в смъртта си бе намерил успокоение от безграничната връзка с народа си.

Колкер стана и тръгна към Призматичния палат, към Съливан Голд, Табита Хък и останалите небесни миньори.

Имаше мисия. Не знаеше откъде да започне, но се приготвяше за новата си работа.

Патрик спря на една отдалечена станция на Ханзата и купи боя, за да замаже знаците на яхтата, която бе взел „назаем“ от баба си. Промени номерата и идентификационния сигнал. Беше я кръстил „Циганката“, в чест на тъмнокосата Зет.